Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Обърна се към хората, които бяха почнали да се пръскат и да отварят торбите, да вадят месото и виното:

— Със здраве, ликоврисяни, добър апетит! Благослови, поп Григорис!

— Проклети да сте, бунтари! — изръмжа чорбаджията поп. — Всички, които тръгнат с теб, безбожнико, проклети да са!

— Бог — отвърна спокойно дрипавият поп, — бог, който разделя овцете от козите, нека отсъди; на него се уповаваме!

И като каза това, посочи с тънкия си пръст небето.

Поп Фотис и четиримата приятели седяха пред църквата-пещера, на пезула, издълбан от древните християни, които бяха намерили убежище в тези дупки в планината, преследвани от друговерците. Вече се беше мръкнало, планината миришеше на мента и мащерка, нощта се спускаше, синя и прозрачна, не се чуваше нищо, освен от време на време някоя нощна птица, която ловеше гъсеници, мишки, охлюви или писукаше нежно, наранена от любов. А звездите тази вечер бяха слезли ниско и висяха между небето и земята.

Доста време петимата другари мълчаха. Днес през целия ден бяха разговаряли с прокудените си братя, ходеха от пещера на пещера и се чудеха как са могли да се настанят тук хора като къртици. А поп Фотис, неуморим, изпълнен с обич, съветваше, утешаваше, зовеше Христос да слезе в Саракина и да види; да слезе и в Ликовриси, и да види; и да отсъди.

И сега, огорчени, капнали от умора, седяха на издълбания пезул, загледани в нощта. Всички чувствуваха някакво странно вълнение. Сякаш бяха преследвани навред по света и бяха избягали тук, тайно, пред пещерата, и заговорничеха.

За какво заговорничеха? И те самите не знаеха. Какво можеха да направят тези пет прости души, какво бяха способни да съборят? Какъв нов свят да изградят? И все пак въздухът около тях се нажежаваше и трептеше от петте души, които сновяха помежду си като совалки.

— Хубава е тази нощ — изрече най-сетне Янакос, в желание да скрие вълнението си.

Стреснаха се всички, изненадани, сякаш тишината беше някакъв дълбок сън, и изведнаж навън се бе чул човешки глас и сънят се беше изплашил и се бе надигнал да побегне. Свряха се отново душите, всяка в гърдите, които обитаваше, и единият пак стана петима.

Сега пък се поокуражи Костандис, заговори:

— Отче, четири месеца вече ще станат, откакто старейшините ни повикаха и разпределиха какво ще върши всеки от нас, когато представим мистерията в преддверието на църквата. Досега другите грижи ни отклоняваха от целта ни, забравихме я, време е вече, трябва да се подготвим. Но как? Какво трябва да направим? Светиня ти сигурно знае.

Поп Фотис не отговори веднага; сякаш умът му беше отишъл някъде много далеч и бавно се връщаше; най-сетне отново се намери сред приятелите си, чу въпроса, усмихна се.

— Какво да правите ли? — каза той. — Ами че каквото правите досега; нищо друго. По-добра подготовка, по-съгласна със страданията и разпятието Христово няма.

— Но какво правим? Нищо не правим, отче — възрази огорчено Михелис.

— Забравяш ли кошовете, Михелис? — каза свещеникът и стисна нежно ръката на чорбаджийския син. — Забравяш ли и твоя милост, Янакос, как повика, онзи ден, бедните да разграбят стоката ти и се смееше? И ти, Костандис, дето зарязваш работата си, пристъпяш напред и вдигаш глава срещу неправдата, ти, простият човек, дето довчера беше само един скромен кафеджия, а сега си готов да умреш всеки миг за Христовата вяра? Ами Манольос, дето се натовари с греховете на всички и тръгна да умре, за да спаси селото? И дори Панайотарос, какво друго прави, клетият — и той не се ли готви за трудното, страшно задължение на Юда? Готвите се, чеда мои, готвите се и не съзнавате това; този е пътят.

Отново замълчаха. Манольос въздъхна и впери поглед в една голяма звезда, която се усмихваше и танцуваше на небето; познаваше я добре тази звезда овчарят и я обичаше; колко пъти само, когато беше още малко овчарче, тя го беше измамвала, че уж е Зорницата, и беше изкарвал овцете на паша! „С право й викат Лъжезорница“ — помисли си той тази вечер и я гледаше като стар другар шегаджия.

Костандис наведе глава; изведнъж го обзе голяма тъга; от всички, само той нищо, съвсем нищо не беше направил; изоставаше; дори Юда го беше надминал.

И Янакос поклащаше отчаяно глава. „Нищо, нищо не съм сторил — мислеше си той. — Да дам пари, да харижа стока, всичко това не е нищо; да дам моя Юсуфчо, това ще рече жертва! Тук да те видя, Янакос; можеш ли да го сториш? Всичко останало е вятър работа!“

В това време мислите на поп Фотис отново бяха отлетели нанякъде; отишли бяха далече, обикаляха, въртяха се над стари познати места, а сетне отново се връщаха обратно, в една пуста планина, дето я викаха Саракина, и беше нощ, и различаваше, в бледата светлина, която звездите хвърляха, четири скъпи лица до скалата.