Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

И тогава прозвуча гласът на поп Фотис, тих, сериозен, изпълнен е нежност:

— Чеда мои, като нощно цвете ми се струва понякога човешката душа; дял ден стои затворена и когато падне нощта, добива смелост и се разтваря. Така и тази вечер, като ви усещам близо до себе си, в тъмнината, чувствувам как душата ми се разтваря; веднъж, в планината на Манольос, ви бях обещал, помните ли, че някога ще ви изповядам и аз живота си, защото ме е срам да се навеждате и да ми целувате ръка, без да знаете кой съм и каква ръка целувате.

— И нашите души тази вечер са разтворени, отче — каза Манольос развълнуван. — Слушаме.

— Има едно село край Пропонтида 15 15 Мраморно море. — Б.пр. , срещу столицата 16 16 Цариград. — Б.пр. — започна пол Фотис с провлечен, равномерен глас, сякаш разказваше приказка, — има едно малко, прелестно село, потънало в градини, край брега на морето, и го казват Артаки. Там съм роден. Баща ми беше поп, строг, мълчалив, суров; като отшелниците, дето ги виждаме по старите църкви, нарисувани по стените им. Поп беше баща ми, поп беше и дядо ми, поп искаха да ме направят и мен. Ала аз, вътре в себе си, не исках; аз копнеех за пътешествия и търговия, да напълня сандъците си със злато, да купя пушки, да въоръжа хора и да освободя Артаки от турчина. Родил се бях, виждате ли, бунтовник, и главата ми беше пълна с плам. Но се страхувах от баща си, от друг човек през живота си не съм се страхувал; страх ме беше от него и затова ходех редовно на училище и бях най-добрият ученик, не от любов към учението, а от страх; и когато най-сетне завърших училището в Артаки, покойната ми майка — свята жена беше тя! — ми приготви сандъчето; сложи в него бельото ми, една икона с кръщението на Христа, пексимет, лешници, стафиди и сухи смокини, поръсени със сусам, и ме изпратиха в Цариград, в Богословската школа. Ама къде ти у мен търпение, къде ти любов към бога, та да залегна над богословието! Аз бях бунтар, ходех нагоре-надолу из Цариград, като пощръклял, очите ми се смайваха от хубостта му; и само едно ми беше в акъла: как да се освободят тази свещена земя и това свещено море от турчина… И ето че един ден, на̀, избухна проклетата война от 1897 година. Пламна ми главата; ето момента, извиках аз, да изгоним турчина чак до Кокини Миля! Нагласих я аз, качих се тайно на един кораб, слязох на гръцкия бряг, облякох се като бунтовник, грабнах пушката, опасах се с фишеклъци, обух цървули и отидох да се бия с Турция!

Поп Фотис въздъхна; горчив, саркастичен прозвуча сега гласът му:

— Тръгнахме шепа козекрадци империя да създаваме. Проклета да е Държавата, чеда мои, проклета да е; тя ще изяде нацията ни — каза той и пак замълча.

Но след малко махна с ръка, сякаш отхвърляше зад себе си този национален срам, и продължи:

— Да се върнем на моите щуротии; Гърция е безсмъртна, може да върши и щуротии, има пред себе си време да ги оправи, ала аз, мимолетното червейче? Да не ви разправям надълго и нашироко, един ден, както обикалях из Пирея, с пробити цървули, с празен корем, окаян и смачкан като пукнат мехур и търсех някоя гемия, за да се завърна в Артаки, ето ти изведнъж виждам да слизат от една гемия няколко еврейски семейства, прогонени от Волос. Аз, нали си бях от попски сой, не можех да видя евреи и да не си спомня, че те бяха разпнали Христос, и кръвта ми кипваше. Но него ден застанах на кея и зазяпах евреите; големи носове, гърбави, редки червеникави брадички, изпъкнали и кисели очи, дълги позеленели рединготи, всички крещяха, блъскаха, блъскаха ги, боричкаха се кой първи да слезе. По едно време, изведнъж се чу сърцераздирателен писък, една млада еврейка се подхлъзна, падна в морето и потъна; никой не се спусна да я спаси. Не издържах: човек е, казах си аз, пък макар и да е еврейка, душа има и тя; гмурнах се така, както си бях, сграбчих я за косата и я измъкнах на кея. Струпаха се около нея жените, разтриваха я да се съвземе, а аз стоях на слънце, за да се изсуша и я гледах; червенокоса, с гърбав нос, луничава; ала когато отвори големите си синьо-зелени очи и ме погледна и й казаха, че на мен дължи живота си — аз се изплаших; сякаш сега аз падах в някакво синьо-зелено море и се давех.

Секна гласът на отеца, поклати глава.

— Загадка е светът — каза той след малко; — замислите божии изглеждат на малкия човешки мозък толкова объркани, толкова странни, спасението и погубването на душата идват по такива неочаквани пътища, че никога не можем да знаем кой път води за ада и кой за рая; извърших едно добро дело, така поне смятах, спасих един човек, и от този миг поех направо за ада.