Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Старият Ладас не издържа повече, задушаваше се; направи знак на поп Григорис да му запуши устата, но напразно; тогава сам се намеси:

— Значи, така казваш твоя милост — изпищя той, — да отидем да раздадем това, което сме спечелили с честен труд и пот и да вземем разписка да ни се изплати на другия свят? Виж ти, акъл-море! Аз да ти кажа, момчето ми, не ще да си разбрал добре какво ти е казал Христос, пък прощавай. По-добре едно на ръка, отколкото хиляда, ама да имаш да ги вземаш, това ти казвам аз.

— Остави го, дядо Ладас, да говори! — извика Янакос. — Чу ли кой го праща? Христос говори чрез неговата уста.

— Ти ли се обаждаш, Янакос? — отвърна ядосано старият Ладас. — Не бери грижа, ще си разчистим сметките ние с теб!

Даскалът се намеси, за да замаже нещата:

— Хубави и свети са тия неща, дето ги казваш, Манольос, ама не могат да станат; градиш върху пясък. Ние не сме богове, хора сме; трябва, значи, да мериш с човешка мярка.

— Нея съм взел, даскале — отвърна Манольос, — с нея меря. Кои от вас, дето дойдохте днеска на събора, са християни? Тези, които са християни, те вярват в другия свят; какво ще рече да вярваш в другия свят? Това ще рече, че всичките ни дела тук, в земния живот, ще бъдат претеглени на другия свят — за лошите ще бъдем наказани, а за добрите — възнаградени. Онзи, който даде милостиня на братята си, тук, в този преходен живот, ще бъде възнаграден с вечен. По-добре, значи, дядо Ладас, хиляда на заем, отколкото едно на ръка. Дрън, дрън ярина! — изръмжа старият вариклечко и се захили злобно.

— Какво да правим тогава? — извикаха неколцина богобоязливи хора. — Какво ти заръча Христос? Кажи го ясно, да разберем и ние, да видим дали може да стане.

— Само да не ни кажеш да раздадем всичко! — извика един як старик. — Няма да го бъде! Направо ти казвам!

— Свърши жътвата — отвърна Манольос, — слава богу, добра беше годината. Утре, другиден ще завърши и гроздоберът, скоро ще почнем да берем маслините; чуйте тогава Христовия глас, който къса сърцето ми: „Ей, селяни ликоврисяни, тук, в нашия двор, дойдоха прокудени братя, зима иде, ще умрат от глад, от студ, от мъка… Разтваря тефтерите си господ, гледа ликоврисяните, записва името на всеки, датата, колко е имал и колко е дал на бедните. Да речем, пише: Анастасиос Ладас, син на Михаил, на еди-кой си ден е имал толкова, дал е толкова; да му се изплати с толкова и толкова лихва при Второто Пришествие.“

Старият Ладас отново се захили саркастично:

— Трай, коньо, за зелена трева… — измърмори той.

— И така — продължи Манольос, — заповядай, даскале, човешката мярка, дето я искаш: всеки стопанин, след всяка беритба, да взема от десет едно и да го дава назаем, както казахме, на господа. Нека помогнем на нашите братя от Саракина година-две, докато стъпят на краката си. И още и това: имаме необработени ниви, толкова пустош, толкова земя, че не можем да сварим и ги оставяме така безплодни; не е ли грях от бога? Нека им я дадем да я изорат, да я засеят на изполица, хем да стане по-богато селото ни, хем да ядат и те, дето гладуват. Тежко и горко на ликоврисянина, дето яде до насита и не мисли за децата от Саракина; всяка душа, която умира от глад в нашия двор, увисва на врата на всеки от нас и го потапя в катрана. Колко души сме тук, в Ликовриси? Две хиляди ли? В две хиляди трупа се превръща всяка душа, която умира на Саракина от глад и увисва като гердан на шията ни; и така накичени ще се явим утре пред господа.

Селяните потръпнаха. Някои неволно вдигнаха ръка към шията си, опипаха се. Най-лековерните видяха с очите си във въздуха как две хиляди ликоврисяни вървяха, наредени един след друг, при Второто пришествие; и на врата на всеки висяха като наниз десет, петнайсет, двайсет трупа; а ангелите, които ги караха, си запушваха носа от вонята.

Андонис бръснарят, който нямаше много ниви и лозя, се провикна:

— Съгласни сме! А ти, Манольос, води тефтерите и пиши: Аз, Андонис Янидис, син на Трасивулос, бръснарят на Ликовриси, обещавам да давам от десет едно на братята от Саракина. Давам назаем на господа, пиши, Манольос, да пише и господ, имам му доверие!

Чуха се още няколко гласа, вдигнаха се ръце:

— И аз! И аз! Пиши, Манольос!

Много очи се бяха овлажнили; други се бяха изпълнили с тревога и страх; трети бяха впити е омраза в Манольос. Старият Патриархеас беше успял да се измъкне и сега седеше зад една скала, отворил беше торбата и поставяше върху лимонови листа остатъка от снощното печено прасенце.

— Отиде горкият Манольос — измърмори той, както си дъвчеше. — Ей сега ще го погнат с лимонови кори.