Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Сепна се изплашен, студени тръпки полазиха по гърба му.

— Да не дава господ! — промълви той и се прекръсти.

Плесна с ръце, повика Леньо. И тя дойде, неразсънена, полуоблечена, рошава, очите й играеха кокетливо; пристъпяше кръшно и гърдите й подскачаха и искаха да изскочат от бялата й риза.

— Дойде ли си, мари, Михелис? Къде обикаля цяла нощ? Къде е спал?

— Не се е прибрал, чорбаджи; минах през стаята му, влязох — никой! Леглото му беше застлано.

И след малко добави, като се усмихваше безочливо:

— Вдовицата умря; бог знае къде спят сега селските ергени!

— Като си дойде, да му кажеш, че го викам… Не си отивай! Какво стана вчера с теб на събора, че те изгубих?

Леньо се изчерви, захили се, но не отговори.

— Безсрамнице! Не можеш ли, мари, да потраеш още няколко дни? Казахме, вдругиден, в неделя, ще стане сватбата ти, та да се отървем; да се отървеш и ти, нещастнице, и да вържеш Никольос… Чуваш ли какво ти казвам? Очите ти помътняха; къде ти е умът, я ми кажи, мари въртоглава?

Леньо се засмя, закърши се гальовно.

— В планината — отвърна тя.

И наистина, умът й беше в планината, под големия дъб… Заблея като коч Никольос, като се извърна и я видя, че иде, запотена, разгорещена, от отсрещната планина Саракина, сграбчи я за врата, мълчалив, суров, и я тръшна долу… Приближи се Дасос, кочът-водач, помириса я, позна я, ззблея и той като господаря си и застана до тях, като се облизваше. Изведнъж Леньо чу грубия глас на стария чорбаджия, сепна се.

— Къде ти беше акълът, мари грешнице? Говоря ти, не ме слушаш; още ли ти е акълът на планината?

— Заповядай, чорбаджи — отвърна Леньо, като се завърна от планината. — Прощавай, не чух.

— Направи ми, ти казвам, едно кафе, тежко, сладко; вие ми се свят, не съм добре… Може да е и от глад…

Леньо беше вече прекрачила прага и трополеше надолу по стълбата.

Затвори старецът очи, спомни си пак за съня… „Какво означава този сокол? — измърмори той. — Не разбирам; господ да простре десницата си над къщата ми!“

Слънцето се беше вече изкачило високо, селските улички се изпълниха с викове, човешки, овчи, магарешки, хора и животни се залавяха за работа и поздравяваха новия ден.

Донесе Леньо тежкото сладко кафе; седна старият чорбаджия пред прозореца, засърба глътка по глътка вълшебното питие, избистряше се умът му; запуши, вперил очи във външната врата. Час по час засукваше мустак и изръмжаваше недоволно. Поп Григорис вчера го беше накарал да закипи; докато той, казва, си дъвчел сладко-сладко прасенцето, Манольос, казва, бунтувал селяните, викал, че Христос заповядал всеки от нас да даде една десета от реколтата си на дрипльовците от Саракина. И някои празноглавци му повярвали; намесил се и онзи мошеник поп Фотис, дето ни се прави на отшелник, разделило се селото надве, на нехранимайковци и на стопани. „И най-лошото е, че и синът ти Михелис е с тях, на първо място и той! Този проклетник Манольос, тихата вода, е развял сега свой байрак, повлякъл е и сина ти, и онази козя брада е с тях и ги подучва — господ да простре десницата си!“

— Абе, ако не простра аз десницата си — измърмори старият Патриархеас, — господ много не го е грижа; къде да свари и той за целия свят? Аз ще сложа тук, в Ликовриси, ред; и най-напред ще хвана за ухото моя непрокопсаник, сина ми; и след това онзи хаймана Манольос, коварната змия!

Тъкмо в този миг външната врата се отвори и Михелис влезе крадешком.

Скочи, надвеси се през прозореца старият, извика:

— Рано си ранило, юначето ми! Няма ли да ни направиш честта да минеш и тук, горе, та да те видим малко и ние?

„Опичай си акъла, Михелис — каза си синът, — това е баща ти, не му се сопвай!“

— Идвам, тате — отвърна той.

Изкачи се по каменната стълба откъм двора, поздрави стареца. А той не се и обърна да го погледне; мъчеше се да се разсърди; до този миг беше наежен срещу сина си; но сега, щом го видя да влиза крадешком, както влизаше и той на младини, в същата тази своя бащина къща, когато се връщаше от кумиците си, и да прекосява юнашки двора и да взема по две по две стъпалата, старецът почувствува, че сърцето му се смекчи. „Такъв бях и аз — каза си той, — ама аз скитах нощем, защото вършех магарии, а този — защото бръщолеви с приятелите си за бога; абе, щуротия е и това, млад е още, ще му мине…“ Мислеше и се мъчеше, извърнат с гръб към сина си, да се ядоса. Но като видя, че гневът не идваше, извърна се рязко, ядосан, че не можеше да се ядоса, и извика:

— Какво е това, което научавам пак, я ми кажи? Не те ли е срам малко от малко? Не уважаваш ли положението си? Забравяш ли чий син и внук си?