Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

И прекрачи прага.

След някое време, тъй като не чуваше вече викове, Леньо се изкачи съвсем тихо, долепи острото си ушенце връз ключалката — чу се тежко хъркане, примесено с въздишки, креватът се тресеше.

— Старият спи и сънува кошмари — прошепна тя, — кавгата свърши; на обед ще стане и ще му се е отворил още повече апетитът; да вървя да му заколя пак някоя кокошка… Брей, че корем, не мога да му насмогна; тъпче, тъпче, не се напълва; цяла яма!

Слезе по стълбата, влезе в курника да избере коя кокошка да заколи; белият петел стоеше праз, с червения си гребен, широкогръд, наперен; около него кокошките кълвяха и кудкудякаха. Леньо постоя малко, изгаряше от желание да види как някоя кокошка прикляка и белият петел скача върху нея; а след това как се вдига, как се разхожда гордо край нея, как прокарва по нея разпереното си крило и кукурига изпъчен. От години това беше нейното забавление; гледаше, гледаше, изчервяваше чак до ушите и чувствуваше как и тя прикляква и как нещо тежко, но много приятно като мъж се стоварва върху нея. Кой мъж? Отначало, когато беше още малка, невидимият нямаше образ; после, за известно време, прие образа на Манольос; а сетне — образа на Никольос; и от няколко месеца вече не се променяше.

Избра с поглед една по-старичка кокошка, качулатата; но тъкмо когато протягаше ръка да я сграбчи, качулатата приклекна и петелът се нахвърли върху нея с разперени крила; Леньо облиза пресъхналите си устни и загледа възбудено; и когато мигновената любов завърши, на Леньо й стана жал за кокошката и избра друга.

На обед застла масата, застрои супата с яйце и зачака чорбаджията да слезе. Но той се бавеше.

— Бави се оная яма — измърмори Леньо. — Има си хас да е обърнал петалата!

Разтревожи се.

— Нека издържи, божичко, до неделя вечер, до понеделник сутрин; иначе, кога ще стане сватбата? Не мога да издържам повече!

Изкачи се отново горе, отвори полека вратата, погледна; старият лежеше на кревата с отворени очи, вперени в тавана, не се помръдваше вече, не въздишаше. Леньо се изплаши, влезе вътре.

— Чорбаджи — каза тя, — застроих супата с яйце, слизай.

Сведе старецът очи, видя я.

— Не съм гладен — отвърна той, — не съм добре мари, Леньо; повикай поп Григорис.

Леньо нададе вик; старецът се надигна; лицето му беше мораво, с червени ивици.

— Трай, мари, не умирам още; искам да поговоря с него. Долу ли е Михелис?

— Не, влезе в стаята си, преоблече се, сложи си всекидневните дрехи, взе един вързоп и излезе.

— Не каза ли нещо?

— Нищо.

— Да отиде някой на планината и да повика Манольос, проклет да е! Да се претрепе да дойде веднага при мен; още преди залез-слънце. Чу ли? Върви!

— И няма ли да ядеш?

Старецът помисли малко.

— Какво сготви?

— Варена кокошка, както я обичаш.

— Тури повече лимон на супата, слизам.

Леньо се втурна зарадвана по стълбата.

— Ще издържи сигурно до понеделник сутринта; лицето му не ми харесва; ще повикам Андонис да му сложи вендузи, да не умре ненавреме.

В това време Михелис се беше изкачил на планината, като носеше вързопа си под мишница. Не намери Манольос в кошарата; седна отпред на пезула. Сенките се смаляваха, наближаваше вече пладне. На отсрещната планина църквичката „Св. Илия“ беше изчезнала сред отвесно падащата светлина.

Михелис затвори очи. Беше много уморен, много огорчен и щастлив; сякаш ставаше след някаква тежка болест. „Всичко свърши — прошепна той, — и всичко започва; ти ми откри пътя, Христе-боже, помогни ми да стигна до края му; на края на пътя стоиш ти и ме чакаш; знам това.“ Разтвори вързопа, извади едно голямо, обковано със сребро евангелие, наследство от майка му; подвързано беше с дебела свинска кожа и се затваряше с верижка; беше си отбелязал с дафинов лист една страница, наведе се, зачете:

„Ако дойде някой при мене и не намрази своя баща и майка си, и жена си, и децата си, и братята си, и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде мой ученик. И който не носи своя кръст и не върви след мене, не може да бъде мой ученик…“

Много дни наред четеше и препрочиташе тези Христови слова и се мъчеше да разбере; сурови му се сториха отначало, жестоки. „Няма ли — мислеше си той — по-равен път, по-съобразен с човешкото сърце? Нима трябва с толкова кръв да заплатим спасението си? Какво толкова пречат бащата и майката, не може ли да ги обичаме и същевременно да се изкачваме към бога? Защо е нужно да изтръгнем големите корени от земята, за да се изкачим на небето?“