Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Питаше, питаше Михелис и не можеше да намери отговор. Но полека-лека чувствуваше, че на сърцето му ставаше по-леко; изтръгваше се из корен; почваше да разбира. И изведнъж, от завчера вечерта, сърцето му увисна между небето и земята…

Малко след пладне Манольос се завърна от овцете. Изненада се, като видя по това време приятеля си на планината.

— Напуснах бащината си къща — каза Михелис. — Старият ме накара да избера; избрах пътя на Христос. Добре съм те заварил, Манольос!

— Труден път, Михелис — каза Манольос замислен. — Труден за богатите; добре дошъл!

Застла софрата, хапнаха парче хляб, Михелис разказа всичко, каквото беше станало между него и баща му и за решението, което беше взел.

— Не можех повече, Манольос, прекалено лек беше животът ми, много лъжлив и несправедлив ми се струваше светът, много крив пътят, по който вървях; не можех повече, срам ме беше.

— Добре дошъл — каза отново Манольос. — Само камъни е този път, много стръмно е нагорнището, отначало краката се разраняват, Михелис. Но полека-лека, сякаш крила им израстват на краката, като че ли не се изкачваме сами, а ни издигат, като ни държат за мишниците, ангели.

— Стана, взе гегата си. Баща ти — каза той — ми обади да се явя веднага пред него, досещам се за какво ме вика; лека нощ!

— Бог с теб!

Леньо, коленичила на двора, запретната, зачервена, търкаше медните съдове, които старият чорбаджия й беше дал за чеиз, какъвто си беше горд и с щедра ръка. Търкаше, търкаше Леньо и пееше; кънтеше планината от гласа й, а Никольос, застанал прав под кичестия дъб, извръщаше към селото острите си уши и се ослушваше; а след това, разпален и той, вземаше дългия си кавал и отговаряше… Сливаха се двата гласа над селските покриви и стариците се ядосваха, младоженките се усмихваха, а малките девойки въздишаха.

Показа се на другия край на улицата Манольос, чу чуруликането на Леньо и се усмихна.

„Звяр е Леньо — помисли си той, — страшен звяр, но момчето ще я укроти.“

Вдигна Леньо пламналото си лице, видя, че Манольос прекрачва прага.

— Здравей, Леньо — каза бившият й годеник, — готвиш се, гледам; на добър час!

— Да ти се връща и на теб! — отвърна Леньо саркастично. — Добра булка да те открадне! Хайде, поразмърдай се, чорбаджията те чака; хич да не те е еня, горкичкият ми!

И като каза това, отново започна да пее с трижди по-голям кеф; защото копнееше да покаже на предишния си годеник, че нямаше нужда от него, намерила си беше по-добър — та да се пукне от яд.

Старият Патриархеас си свиваше цигара след цигара, пушеше, оригваше се на кокошка и чакаше; носеше дългото си чорбаджийско джубе и беше бос: топло му беше. Лицето му беше добило морав цвят и вратните му жили се бяха издули. Крачеше напред-назад, пухтеше непрекъснато, и от време на време се тръшваше изтощен на кревата.

— Аз съм виновен… аз съм виновен… — току повтаряше той. — Аз, дето го съжалих и го измъкнах от манастира, където се беше покалугерил като евнух, и исках, божем, да го направя човек. Така ми се пада! Турил съм змия в пазвата си… Абе, има право онзи чифутин, Ладас; колко пъти само ми го е казвал, ама аз му се подигравах: „Правиш ли зло, боят се от теб и те уважават; правиш ли добро, ще си намериш белята!“ Ето ти сега, намерих си белята!

Изведнъж песента на Леньо го раздразни.

— Ех бре, че разпасано женско, да се омъжи по-скоро, че да миряса; иначе ще проглуши селото! — измърмори той и изтича до прозореца да й извика да млъкне вече.

Но тъкмо в този миг вратата се отвори и той се намери пред Манольос. Стресна се, очите му заискриха.

— Заповядай вътре… — изръмжа той и затръшна силно вратата след него.

Фрасна му един, залепи го на стената.

— Това ли ти е твоето сполайти, бре? — извика му той. — Вкарах те в къщата си, а ти я подпали; добре си бяхме, преди да дойдеш, спокойна беше къщата ми, спокойно беше и селото ни, дойде твоя милост, лъжепророко, и обърка всичко… Защо? С какво право се изтъпанчи оня ден и поиска да спасиш селото ни? Това беше моя работа; какво се бъркаш ти и разваляш реда? Да ти кажа ли аз защо: за да ни се правиш на светец, за да ти повярват серсемите, да ти излезе име и да се изкачиш на планината, на събора на свети Илия и да обявиш въстание!

— Въстание ли?! — възкликна смаян Манольос.

— Ами че какви са тия безсрамни думи, дето ни ги изтърси онзи ден на планината? Да дадем, казва, харач на дрипльовците, да станем, казва, всички равни, братя, ще рече, всички да станем дрипльовци? Да им дадем, казва, нивите си на изполица, от къде на къде? Наши са си, от деди и прадеди, наша кръв! Да си отрежем, значи, от телата и да им дадем да ядат, така ли? Това е краят на света!