Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Абре, какво говориш, Панайотарос? Това е наистина краят на света… Ще отида при поп Григорис, да турим ред…

— Ако пък питаш за поп Фотис и за дрипльовците, дето ги влачи след себе си като опашка, тях ги е изпратил московецът направо в Ликовриси. Турците, уж, ги били съсипали… пожертвували се, уж, за родината… Бабини деветини! Изпратил ги е, ти казвам, московецът! Пратил им е писмо Манольос, обадил им е — тук, в Ликовриси, има хляб, тук има богатства, елате да грабим! Тук има и един вдетинен чорбаджия, няма да се опре. Затова — видя ли? — толкова бързо се сдушиха Манольос и поп Фотис, веднага станаха приятели, намигнаха си един на друг, разбраха се. И затова онзи ден, когато ти го изгони, къде отиде? Право на Саракина! Ачик работа, чорбаджи!

Старият Патриархеас крачеше напред-назад, поспря се за миг, взе решение.

— Върви да кажеш на поп Григорис, че трябва да го видя непременно, още тази вечер!

— Поп Григорис замина преди малко с дъщеря си за Мегало Хорио; ще се върне утре. Води я на доктори; кашля, плюе кръв. Хванала е лошата болест.

— Да се не видиш макар! — извика ядосано старият. — Само беди ли ще ми съобщаваш днеска рано-рано!

— Това научих, чорбаджи, това ти казвам; ако щеш вярвай, ако щеш — не вярвай; твоя си работа. Накахърих те повечко, чорбаджи, прощавай; тръгвам си.

„Върви по дяволите, Юда Искариотски!“ — каза си наум старецът, а на глас:

— Хайде, върви си с добро, Панайотарос; и каквото научиш…

— Не бери грижа, чорбаджи, тук сме!

Отиде си с тежки, мечешки стъпки и цялото му сипаничаво лице се смееше.

Старият Патриархеас се тръшна по гръб на леглото, току мислеше и премисляше думите на Панайотарос, не можеше да ги смели.

— Брей, какво ни дойде на главата? Господ ни окьорави всички, нито попът, дето е от стара коза яре, нито даскалът, дето е толкова учен, нито аз дори, не бяхме подушили нищо… А бях взел и самия шпионин на моя работа! От моята къща щеше да излезе огънят, дето щеше да подпали селото! Абре чорбаджи, абре главо, на̀, да се не видиш! И тази мечка, това животно, то да дойде сега да ни отвори кьоравите очи! Трябва да изгоним този вагабонтин Манольос от нашия край; трябва да се пръждосат оттук и онези дрипльовци от Саракина, онези мръсни болшевики, да се очисти нашият край; да зацарят отново в селото ни честта и справедливостта! Утре, като си дойде попът, ще турим ред.

И като си каза това, се успокои. Затвори очи, за да заспи, но къде ти сън! Долу Леньо пееше, гукаше като гълъбица, не я свърташе в двора, отваряше вратата, разхождаше се, чакаше приятелките си да дойдат, да се полюбуват на чеиза й, който тя умело беше разхвърлила, за да изглежда повече, под дългия хаят, заедно с венците, бонбоните и белите сватбени свещи.

Тази вечер Никольос щеше да слезе от планината, в новите си дрехи, сватбен подарък от чорбаджията; и с червената копринена кърпа върху гарвановите си коси, която му беше подарила Леньо. И утре, неделя, щеше да стане сватбата, и младоженката, кира Никольосовица, яхнала едно муле, покрито с червена черга, щеше да се изкачи на планината, в царството си.

Старецът, изтегнат по гръб на леглото, слушаше Леньо, която пееше долу, приятелките й, които идваха, веселите провиквания, моминския смях. Спомни си за своята сватба, когато беше двайсет и двегодишен левент, тогава строен и красив като свети Георги и слизаше, яхнал бял кон, в селото на булката, за да я вземе. Появи се на прага на бащината си къща булката, покрита с бяло було, както повеляваше обичаят, за да не видят лицето й. Но женихът не се стърпя, извика на сватовете: „Махнете облака, да се покаже слънцето!“ И старата майка, с насълзени очи, се повдигна на пръсти и дръпна булото — и цялото сватбено шествие, жених, родители, приятели, коне, мулета, шарени черги, светнаха, така му се стори, сякаш наистина се беше показало слънцето.

И сетне, с един голям замах, мисълта на стария Патриархеас се пренесе другаде:

Минаха години, потъмня слънцето, надебеля, нашишкавя свети Георги; ала кръвта му още кипеше… Имаше тогава в къщата си една ратайкиня, бабаджана, Гаруфаля; какви гърди имаше само, напращели, какви слабини, можеха да поберат целия свят, какви пети като червени ябълки! И една нощ чорбаджията слезе по стълбата, съвсем тихо, за да не изскърца, та да чуе рано състарилата се Патриархеасовица; влезе в стаичката, където спеше Гаруфаря и легна в постелята й; и направи Леньо.

И сега Леньо се женеше.

Усмихна се старият чорбаджия, забрави думите на Панайотарос, забрави, че синът му беше напуснал къщата му, пробудиха се в него отминалите години, съживиха се някогашните радости и лудории, и гуляите, които беше направил през живота си, кокошките, пуйките, пуяците, зайците, яребиците, барбуните, прасенцата, които беше изял, и безбройните агънца на шиш. И пилафите, макароните с месо, шишчетата, стридите, баклавите, кадаифите, пандишпаните, шербетите, старите вина, хайверите…