Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Много неща, много неща, и знаеш какви; защо ме питаш тогава? Знаеш ги!

— Че те избраха да представиш Юда ли? — попита плахо Михелис. — Ами че това е игра, братко, една свещена игра, не е наистина… Та нима Манольос е Христос? Та нима аз, недостойният, съм любимият му ученик Йоан? Как може да допуснеш такъв грях? Само дето се случи да имаш червена брада…

— Ще я обръсна! — извика побеснял Панайотарос. — Ще я обръсна, мръсницата!

Михелис се засмя:

— Ела тогава, тук, при нас, е бръснарят… Ела да ти я обръсне, да ти олекне!

— Ще я изгоря сам с въглен! Ще я запаля, та да отиде по дяволите! — каза Панайотарос и скочи прав, сякаш беше взел някакво решение. — Отивам да го сторя!

— Ела с нас — отново го помоли с благия си глас Михелис. — Ела с нас и ще видиш, ще те приемем всички с отворени обятия; само ти ни липсваш, за да бъдем щастливи.

Но Панайотарос се беше вече смъкнал от скалата и поемаше по надолнището. Извърна се по едно време, видя, че Михелис го гледа нажален, извика:

— Вървете по дяволите и вие, и те!

И посочи с ръчището си Саракина, от едната страна, и Ликовриси — от другата.

Нея нощ Михелис видя лош сън; беше спал в същата пещера, където спеше и Манольос, беше донесъл каквито постели и дрехи беше сварил да вземе от бащината си къща, раздал ги беше на тези, които нямаха, запазил беше и за себе си малко и бе казал на поп Фотис:

— Отче, от днес напускам Ликовриси и се приютявам под твоя покрив; ще работя, ще се боря и ще победя, или ще бъда победен заедно с вас; въздухът на полето вече не ми понася.

Добре си дошъл, синко, в нашата войска — отвърна свещеникът. — Ще изкачим заедно стръмнината; на върха ще намерим бога. Ти си изнежен, но имаш юнашка душа и голямо сърце; ще бъдеш най-добрият от нас в борбата; добре си дошъл при нас!

— Ела, Михелис — каза Манольос, — да си поделим моя дом; пещерата до черквата ни; там ще намериш и Разпятието е лястовиците, дето ми го подари.

Михелис занесе нещата си и голямото сребърно евангелие и спа там нея нощ; и видя лошия сън, който много го изплаши: уж Марьори е затворена в една висока кула, пазена от огромни черни кучета, за да не избяга; а Михелис стоеше под кулата и пееше, та Марьори да чуе гласа му и да се покаже. И изведнъж видя, че железните врати на кулата се отвориха и се появи Марьори, облечена в морско синя дреха, чийто дълъг шлейф се влачеше по земята, с три големи червени рози — едната на сърцето, другата на кръста, и третата на коляното й; пред нея и зад нея тичаха с изплезен език и мълчаливо черните кучета: а Марьори държеше бялата си кърпичка и си бършеше устата. Изведнъж в подножието на кулата се появи една лодка — тясна-тясна като ковчег, а сушата наоколо се беше превърнала в море, и Марьори се качи в лодката и замина. И както се отдалечаваше, извърна се и го видя, и му махна с кърпичката си, изпълнена с червени петна, и нададе силен, сърцераздирателен вик. Михелис се стресна и се събуди.

— Какво ти е, Михелис? — попита Манольос, който също се бе събудил.

— Видях лош сън, Манольос; черни кучета и кораб, и Марьори заминаваше.

Манольос потръпна, но не каза нищо; сякаш чу във въздуха крилата на архангел Михаил.

Оскъдна светлина проникваше в пещерата и леко лижеше двете лица и сребърното евангелие на Михелис в една вдлъбнатина на скалата.

— Днеска имаме работа — каза Манольос и скочи долу. — Обадихме на двайсетина наши другари, които са се главили на чужда работа, да дойдат да оберат лозята, които ти подари на общината, да си жив и здрав; много души спаси, Михелис.

Никак не ме заболя, когато дадох, каквото имах; и затова мисля, че не съм сторил нищо за спасението на душата си, Манольос. Стойност има само жертвата; а аз не съм пожертвувал нищо; много по-голяма жертва е сторил Янакос, като е дал магаренцето си.

Манольос претегли наум, за миг, думите на приятеля си.

— Имаш право, струва ми се, Михелис — каза той след малко.

Десетина мъже и още толкова жени бяха пристигнали и разговаряха весело пред пещерата; щом видяха да излиза Михелис, изтичаха и му стиснаха ръка.

— Направи ни отново стопани — казаха му те. — Бог да освети костите на баща ти.

За миг пред него се мярна благото охранено лице на баща му и просълзените му очи, които го гледаха с укор и изкривената му уста, която помръдваше, сякаш искаше да проговори и да му каже: „Защо ме уби? Защо?“, но го съжаляваше и мълчеше.

— За душата му го направих — промълви той, като сведе глава. — За душата му; бог да го упокои…