— Оформи ли документите? — попита отново попът разтревожено.
— Да.
— Ти си луд! Луд! Луд! — изръмжа попът, като удряше яростно с юмрук по перваза на прозореца. — Затри се, нещастнико; сега вече си роб на попа вагабонтин, язък за богатството!
— Свободен съм — повтори Михелис и гърдите му започнаха пак да се изпълват с гняв. — Ти си роб, отче; язък за свещеническата дреха, дето я носиш!
Гласът на попа прозвуча, тих, изпълнен с огорчение:
— За доброто ти залягах и за доброто на дъщеря ми… Сега всичко е загубено!
— Какво ти пише?
— Чети! — отвърна той, измъкна писмото от пазвата си и го подхвърли на Михелис.
Михелис го взе, беше изпъстрено със следи от сълзи; на попа ли, на дъщеря му ли, не знаеше. Четеше го много бавно, с мъка, очите му се бяха замъглили.
„… Не съм добре, татко, прости ми, не съм добре… С всеки изминал ден се топя, чезна, лекарите вече минават край леглото ми и не се обръщат дори да ме погледнат; отписали са ме. А аз лежа, впила поглед в тавана, сякаш е небе; друго небе вече не ми е останало, освен това — тавана. И щях да бъда спокойна, дори щастлива, че умирам, ако не беше ти, татко, защото оставаш съвсем сам и няма да имаш един близък човек да ти даде чаша вода… За теб ми е жал и още, и за някогашния ми годеник; на него може да не му е жал, че си отивам, ала аз плача, плача, когато си мисля за него… Защо? Защо? Какво съм виновна? Исках дом и едно дете… а сега…“
Михелис не можеше да чете по-нататък; остави писмото на прозореца, отправи се към вратата.
— Добре — каза той, — отивам си.
— Какво искаш от мен? Защо дойде?
— Нищо. Нищо не искам от теб; какво да ти искам? Остани със здраве!
— Бог е жесток, удря безмилостно хората… Какво съм му сторил?
Михелис беше вече стигнал до прага на външната врата; извърна се ядосан.
— Трябваше да удари теб, теб, отче, дето си изпълнен с низки страсти, а не дъщеря ти!
— Знае той къде да ме удари и ме удари… — промълви попът и от очите му отново закапаха сълзи.
Но изведнъж се разгневи, озова се с един скок сред двора, бос.
— Виновни сте всички вие — извика той, — Манольос, онзи пръч попът на Саракина, ти! Вие сте виновни с вашите вагабонтлъци и предателства! Добре си бяхме, всичко си вървеше по божия път, и дъщеря ми щеше да оздравее, и ти нямаше да убиеш с държането си баща си, и аз щях да държа след година внук в прегръдките си… Ама Манольос, онзи йезуитин, ти обърка главата; а сетне дойде и онзи мошеник козята брада — и баща ти умря от притеснение, а ти харамиса имота си и аз ти хвърлих годежния пръстен, а дъщеря ми, щом научи за това, стана още по-зле, и вече се погуби, погуби, отива си… Нека и грехът за нея ти тежи, проклетнико, на душата… По-рано, горката, имаше кураж да се бори, но сега…
Крачеше напред-назад по двора, ругаеше и въздишаше, а от очите му течаха сълзи. Подскочи отново, изду се отново шията му от гняв.
— Добре го казах аз, ти си невменяем, подписът ти не е валиден; ще ти взема всичко и ще го дам на общината! Няма да хапне нито едно зърно грозде Саракина — проклета да е! — нито една маслина, нито зрънце жито… Не, не, няма да ти се размине! Ще те съсипя, кълна ти се, както ти съсипа баща си, както съсипа дъщеря ми… Ще видиш, ще видиш, не се смей; ще отида при владиката да говоря с него; имам свидетели, цялото село; и агата е с мен; няма да ти се размине!
— Всички са с теб — каза Михелис, чието сърце се късаше, като гледаше мъката и злобата на попа, — всички са с теб, само бог не е; дава ли ти сърце да оставиш толкова души в Саракина да измрат от глад? Нямаш ли страх от бога?
— Ако умре моята Марьори, ще стана звяр, няма да се боя от никого! Ще захвърля расото, ще грабна пушката и ще убивам хора. Защо да ми убие той моята Марьори? Какво му е сторила? Имало ли е по-невинно, по-добро, по-кротко създание на този свят? И най-напред ще убия Манольос; това куче ме изяде! Агата не го обеси, ще го обеся аз, прави ми се на свят великомъченик и герой, а се е продал на московеца, предател, безбожник, болшевик!
Разпени се; сви юмруци над главата на Михелис, изръмжа:
— Махай се, да не те гледам! Махай се, да не сграбча главата ти и я строша в стената!
Строполи се долу, върху камъните на двора, и устата му затрепери.
Никой нямаше в къщи; Михелис се наведе, напрегна всички сили, вдигна от земята стареца, внесе го вътре и го сложи да легне на канапето. Влезе в кухнята, наля чаша вода, занесе му я. Старецът грабна чашата, изпи глътка по глътка водата, отвори очи.
— Михелис — прошепна той, — аз съм един пропаднал човек; бог ме удря право по главата, ала аз не мога да се разкая, не мога… Не мога да простя на никого, на никого! Махай се, не искам да те гледам!
Читать дальше