Михелис скочи прав; грабна столчето, на което беше седнал, и го удари о земята. „Наистина, така както я карат — помисли си той, — ще ме подлудят.“ Пристъпи към старика, очите му бяха кървясали и изскочили от орбитите си.
Старият Ладас се сви в ъгъла, хвана се за вратата, погледна към двора… „Слава богу — каза си той, — външната врата е отворена, ако видя зор, ще изскоча на улицата…“
— Ако можеш да ми ги дадеш в брой… — изхленчи той.
— Ще отида в къщи, стара кранто, и ще ти ги донеса! — извика Михелис, като се приближаваше все тъй към старика. — Чифутино, обирачо, мръснико!
— Бащината ти къща я запечата днеска с червен восък агата… — измънка старикът и веднага си прехапа езика…
„Не трябваше да му казвам, не трябваше… сега ще побеснее! Отиде вече, загазих!“
Михелис се хвана за главата, чувствуваше, че цялата бучеше.
— За бога! — извика той. — Ще полудея! Говори ясно, дядо Ладас, пъдят ме от бащината ми къща? Ей, ще взема една тенекия с гас и ще залея цялото село, ще го изгоря! Не бягай, чифутино, къде отиваш? Ела тук, проклетнико!
Спусна се да го сграбчи, но старикът с един скок беше вече стигнал до външната врата; Михелис се втурна, сграбчи го за врата; старикът коленичи на земята и запищя.
— Кой, бре? Попът ли? Агата ли? Ти ли?
— Не аз, не аз, Михелис! Питай и кира Пинелопи; аз си бях в къщи, заключен… казаха ми; питай и кира Пинелопи… Отишъл, казват, агата, сутринта, с поп Григорис… Щял да дойде, казват, и владиката, от Мегало Хорио, щял да доведе и лекари…
— Лекари ли? — извика Михелис и косите му настръхнаха. — Лекари ли?
— Пусни ме, Михелис, не ме стискай… Всичко ще ти кажа; ще ме удушиш!
Михелис го вдигна за врата, изправи го.
— Казвай, бре мръснико, всичко, всичко!
— Пинелопи, дай ми купичка вода… задушавам се!
Но кира Пинелопи плетеше ли плетеше, не се и помръдна; плетеше и се усмихваше спокойна, неподвижна, безжизнена.
— Чакай да затворя вратата, да не ни слушат съседите — каза старикът.
Но с един скок изскочи на улицата, започна да тича с всички сили и да крещи:
— Помощ, селяни, помощ! Михелис иска да ме удуши!
Вратите наоколо се залостиха с ужас; тичаше старият Ладас и крещеше, всяваше смут в селото, стигна до поп Григорис; попът излезе на вратата.
— Помощ, отче, прихванали са го, иска да ме удуши Михелис! Пусни ме да вляза, да си отдъхна.
Но попът разпери ръце пред рамката на вратата, не го пусна да мине.
— Тичай — каза му той, — викай, вдигни селото на крак! Хайде, жив да си, дядо Ладас, да го чуят всички, да повярват. Хайде, със здраве, тичай!
И като каза това, затвори вратата.
Дъждът заваля отново; старият Ладас разбра хитрината на попа, тичаше, тичаше, спираше се на всеки ъгъл и крещеше; беше намерил някъде по земята парче въже и го показваше:
— Михелис дойде да ме удуши, ето въжето! Помощ, братя; отворете една врата да вляза! Иде, иде, Михелис, носи и една тенекия гас!
И щом някоя врата се отваряше, той хукваше по-нататък и крещеше.
— Взел е една тенекия гас, за да подпали селото! Помощ! Помощ!
В селото настъпи смут; някои грабнаха старите си пушки, укрепиха се зад вратите, зачакаха. Агата излезе на балкона.
— Нека отидат, бре, двама яки мъже да го хванат! Къде е Панайотарос?
Панайотарос скочи:
— На заповедите ти, ага!
Агата му хвърли едно въже.
— На̀, бре, върви да го вържеш и да ми го доведеш! И слушай какво: от днеска, Панайотарос, те вземам за мой сеизин; як си и лош, и червенокос, всичко, каквото трябва за един сеизин; чакай да ти хвърля и феса на онзи проклетник, другия сеизин; него вече ще носиш. Хайде, честито!
Извърна се, откачи от един пирон феса на обесения, хвърли му го.
— На̀, бре, със здраве да го носиш!
Обърна се към Браимчо, който пушеше махмурлия зад него и вадеше като мъгла дима през ноздрите си.
— Абре, Браимчо, май че го побъркаха наистина, горкия!
— Кога ще ми доведат жена? — рече буйното жребче. — Кълна се в Мохамед, още малко и аз ще се побъркам!
Панайотарос сграбчи още във въздуха въжето, сграбчи и феса и, пое към къщата на стария Ладас.
Но Михелис си беше отишъл; тичаше по най-страничните улички, срам го беше да го видят селяните, тичаше и вратите се затваряха пред него, а жените пищяха.
Като пое нагоре, по планината, понамали хода си, беше се запъхтял. Сега валеше тихо, безспирно, планината беше обвита в лека мъгла, полето се давеше; Михелис се свря под една скала, докато се пооправи времето; устата му беше пълна с горчилка.
Читать дальше