Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Михелис скочи прав; грабна столчето, на което беше седнал, и го удари о земята. „Наистина, така както я карат — помисли си той, — ще ме подлудят.“ Пристъпи към старика, очите му бяха кървясали и изскочили от орбитите си.

Старият Ладас се сви в ъгъла, хвана се за вратата, погледна към двора… „Слава богу — каза си той, — външната врата е отворена, ако видя зор, ще изскоча на улицата…“

— Ако можеш да ми ги дадеш в брой… — изхленчи той.

— Ще отида в къщи, стара кранто, и ще ти ги донеса! — извика Михелис, като се приближаваше все тъй към старика. — Чифутино, обирачо, мръснико!

— Бащината ти къща я запечата днеска с червен восък агата… — измънка старикът и веднага си прехапа езика…

„Не трябваше да му казвам, не трябваше… сега ще побеснее! Отиде вече, загазих!“

Михелис се хвана за главата, чувствуваше, че цялата бучеше.

— За бога! — извика той. — Ще полудея! Говори ясно, дядо Ладас, пъдят ме от бащината ми къща? Ей, ще взема една тенекия с гас и ще залея цялото село, ще го изгоря! Не бягай, чифутино, къде отиваш? Ела тук, проклетнико!

Спусна се да го сграбчи, но старикът с един скок беше вече стигнал до външната врата; Михелис се втурна, сграбчи го за врата; старикът коленичи на земята и запищя.

— Кой, бре? Попът ли? Агата ли? Ти ли?

— Не аз, не аз, Михелис! Питай и кира Пинелопи; аз си бях в къщи, заключен… казаха ми; питай и кира Пинелопи… Отишъл, казват, агата, сутринта, с поп Григорис… Щял да дойде, казват, и владиката, от Мегало Хорио, щял да доведе и лекари…

— Лекари ли? — извика Михелис и косите му настръхнаха. — Лекари ли?

— Пусни ме, Михелис, не ме стискай… Всичко ще ти кажа; ще ме удушиш!

Михелис го вдигна за врата, изправи го.

— Казвай, бре мръснико, всичко, всичко!

— Пинелопи, дай ми купичка вода… задушавам се!

Но кира Пинелопи плетеше ли плетеше, не се и помръдна; плетеше и се усмихваше спокойна, неподвижна, безжизнена.

— Чакай да затворя вратата, да не ни слушат съседите — каза старикът.

Но с един скок изскочи на улицата, започна да тича с всички сили и да крещи:

— Помощ, селяни, помощ! Михелис иска да ме удуши!

Вратите наоколо се залостиха с ужас; тичаше старият Ладас и крещеше, всяваше смут в селото, стигна до поп Григорис; попът излезе на вратата.

— Помощ, отче, прихванали са го, иска да ме удуши Михелис! Пусни ме да вляза, да си отдъхна.

Но попът разпери ръце пред рамката на вратата, не го пусна да мине.

— Тичай — каза му той, — викай, вдигни селото на крак! Хайде, жив да си, дядо Ладас, да го чуят всички, да повярват. Хайде, със здраве, тичай!

И като каза това, затвори вратата.

Дъждът заваля отново; старият Ладас разбра хитрината на попа, тичаше, тичаше, спираше се на всеки ъгъл и крещеше; беше намерил някъде по земята парче въже и го показваше:

— Михелис дойде да ме удуши, ето въжето! Помощ, братя; отворете една врата да вляза! Иде, иде, Михелис, носи и една тенекия гас!

И щом някоя врата се отваряше, той хукваше по-нататък и крещеше.

— Взел е една тенекия гас, за да подпали селото! Помощ! Помощ!

В селото настъпи смут; някои грабнаха старите си пушки, укрепиха се зад вратите, зачакаха. Агата излезе на балкона.

— Нека отидат, бре, двама яки мъже да го хванат! Къде е Панайотарос?

Панайотарос скочи:

— На заповедите ти, ага!

Агата му хвърли едно въже.

— На̀, бре, върви да го вържеш и да ми го доведеш! И слушай какво: от днеска, Панайотарос, те вземам за мой сеизин; як си и лош, и червенокос, всичко, каквото трябва за един сеизин; чакай да ти хвърля и феса на онзи проклетник, другия сеизин; него вече ще носиш. Хайде, честито!

Извърна се, откачи от един пирон феса на обесения, хвърли му го.

— На̀, бре, със здраве да го носиш!

Обърна се към Браимчо, който пушеше махмурлия зад него и вадеше като мъгла дима през ноздрите си.

— Абре, Браимчо, май че го побъркаха наистина, горкия!

— Кога ще ми доведат жена? — рече буйното жребче. — Кълна се в Мохамед, още малко и аз ще се побъркам!

Панайотарос сграбчи още във въздуха въжето, сграбчи и феса и, пое към къщата на стария Ладас.

Но Михелис си беше отишъл; тичаше по най-страничните улички, срам го беше да го видят селяните, тичаше и вратите се затваряха пред него, а жените пищяха.

Като пое нагоре, по планината, понамали хода си, беше се запъхтял. Сега валеше тихо, безспирно, планината беше обвита в лека мъгла, полето се давеше; Михелис се свря под една скала, докато се пооправи времето; устата му беше пълна с горчилка.