Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Навеждаше се и целуваше лъскавата топла шия, прекарваше бавно, плътно ръка по белия пухкав корем, стигаше до задницата, подръпваше опашката и плачеше…

А Юсуфчо се радваше на ласките на господаря си, разтърсваше гордо глава, вдигаше опашка и ревеше нежно, прочувствено.

На вратата се почука и Янакос скочи изплашено; но щом видя Михелис, сърцето му се върна на мястото си.

— Добре дошъл, Михелис — каза той с облекчение, ала очите му бяха още подути.

— Какво ти е, Янакос, плакал ли си?

Янакос си избърса очите, засрами се.

— Май че съм се вдетинил — каза той. — Сбогувах се с магаренцето си… Взема ми го старият Ладас, да го вземат мътните дано!

И му показа писмото.

— Имаш ли нещо за ядене? — попита Михелис. — Огладнях. Тръгнах още на разсъмване от планината, а наближава пладне. И слушай какво, Янакос, ще отида още сега при стария Ладас, магаренцето е на Саракина, няма да го вземе!

Янакос поклати глава; беше научил, че попът се беше вече спогодил с агата, беше писал и на владиката, нямаше да остави Михелис да сложи ръка на наследството, преди да излезе решение важи или не важи подписът му! Цялото село беше готово да лъжесвидетелствува, че синът на Патриархеас не беше с всичкия си. — Ако ми го вземе — каза изведнъж той, — да не ме казват Янакос, ако не подпаля къщата му!

Влезе вътре, изпържи яйца, донесе хляб, сирене, грозде, дъждът беше спрял, седнаха и двамата на двора, пред обора, и почнаха да ядат; ядеше и магаренцето до тях, щастливо.

— Колко сме си добре така тук и тримата! — въздъхна Янакос. — А старият чифутин иска да ни раздели…

— Веднага отивам — каза Михелис, като избърса устните си и стана.

— Бог с теб, Михелис, направи, каквото можеш.

Старият Ладас седеше с жена си, с кръстосани крака, пред ниската софричка и ядяха. Кира Пинелопи беше оставила до себе си, на едно столче, чорапа, който плетеше, и хвърляше в устата си като в дупка съвсем малки залъци и дъвчеше бавно, отегчено, мълчаливо. Старецът й имаше настроение и й говореше в монолог.

— Всичко върви добре, Пинелопи, слава богу! Попът е дявол в расо, склони агата, писа и на владиката, имотите на стария Патриархеас, ще видиш, скоро ще паднат в ръцете ми. Щяла да ги вземе, вика, общината! Пъф! Не ги слушай тия, кира Пинелопи, аз ще се спогодя с попа, ще ги изкараме на търг, ще си вземе пая и попът — мошеникът му с мошеник, искаше да лапне всичко, но къде ще го оставя аз! Дойдохме до споразумение; а след няколко дни ще имаме и магарето на онзи проклетник Янакос; то ще бъде твое, Пинелопи; ще го яхваш, ще правиш разходки из имотите ни; то е кротко, добро, охранено, а има и едно самарче, виждала ли си то, само пух — ще седиш като царица! Деца, кучета, нямаме, Пинелопи, разноски нямаме, царе сме! Ех бре, да поживеех още сто-двеста години, цялото Ликовриси щеше да ми падне в лапите; и защо, мислиш? Защото всички са завеяни и серсеми, правят си нови дрехи и обуща всяка година, правят и деца, а всичко това иска големи разноски, а пък парата е кръгла и се търкаля… Докато ние… За твое здраве, Пинелопи!

Напълни със студена водица купата си и я изпи, като млясна доволно с език.

— Много здраве да има виното пред божията водица — каза той.

Михелис блъсна вратата, без да почука, влезе; видя го старият Ладас и се намръщи. „Кавга сигурно търси — помисли си той, — не ми харесва мутрата му; ще се правя на будала!“

— Добре дошъл, кир Михелис! — каза той. — Седни; сигурно си ял.

Кира Пинелопи стана, раздигна софрата, взе чорапа, седна в ъгъла и започна да плете.

— Кир първенецо — каза Михелис, — какво ще ги правиш нивите и лозята, и маслините, и къщите, и пълните ти сандъци, всичко, дето си насъбрал? Ще ги вземеш със себе си ли в гроба? Единият ти крак е вече в трапа, и още ли не си се наситил? Сега си искал да лапнеш, казват, и магаренцето на бедния Янакос… Нямаш ли страх от бога? Не те ли е срам от хората?

„Бога ми — каза си старикът, като се почесваше по острата глава, — май наистина се е чалнал вече; пак господа намесва в работите ми; нека му говоря с благост, да не го прихванат, та да ми фрасне някой…“

— Михелис — отвърна той с благ, жалостив глас, — какво да правя? Правото си е право; дължи ми три златни турски лири, какво да правя? И аз имам нужди…

— Ще ти направя разписка, че аз ти ги дължа; ще се подпиша.

Старикът се покашля.

— Злите езици говорят, Михелис, пък да прощаваш, че засега подписът ти… Не се ядосвай, за бога! Аз не ги вярвам тия, ама хора сме, деликатна машина, една бурма да се разхлаби…