Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Но докато разказваше историята си, външният вид на околните предмети като че се измени. Огънят в камината започна да намига дяволито и предизвикателно, сякаш пет пари не даваше за нейното нещастие. Решетката се хилеше лениво — и на нея й бе все едно. Светлината, отразена в шишето, се занимаваше само с багрите си. Всички предмети в стаята един след друг и с ужасяващо единодушие снеха от себе си всякаква отговорност за случилото се. А нищо не се бе изменило от времето, когато той я целуваше или по-скоро не се бе изменил материалният състав на нещата — изменила се беше само тяхната същност.

Когато тя млъкна, спомените за предишните им ласки сякаш бързо се отдръпнаха в най-затънтените кътчета на мозъка им и като ехо почнаха да напомнят за времето на щастливо и глупаво заслепение.

Несъзнателно Клер разрови жаравата в камината. Същността на разказа още не бе проникнала изцяло в съзнанието му. Едва когато се изправи, той напълно осъзна изповедта на Тес. Лицето му посърна. Напрегнат и съсредоточен, той нервно закрачи из стаята. Движенията му бяха произволни — той още не успяваше да се вдълбочи и да разсъждава правилно в момента. Когато проговори, тонът му беше съвсем неподходящ и безстрастен — така различен от всички оттенъци, които Тес бе долавяла преди в гласа му.

— Тес!

— Да, мили?

— Да вярвам ли на всичко това? Ако съдя по начина, по който го казваш, това е самата истина. Не е възможно да си загубила ума си, макар че, като те слуша човек, остава с такова впечатление. Не, не си полудяла… Моя мила, моя Тес, нима наистина си загубила ума си?

— Не, не съм — отвърна тя.

— И все пак… — Той погледна към нея, без да я вижда, и продължи все така объркано: — Но защо не ми каза по-рано? Да, сега си спомням. Ти искаше да ми кажеш, нали, но аз ти попречих.

Клер изговаряше тези думи механически, докато душата му бе още парализирана. Той се обърна и се наведе над един стол. Тес го последва до средата на стаята и втренчи в него очи, в които още нямаше сълзи. После тя коленичи в краката му и се свлече на пода.

— В името на нашата любов, прости ми! — прошепна тя с пресъхнали устни. — Аз ти простих същия грях!

Тъй като той не отговори, тя повтори:

— Прости ми, както аз ти простих. Аз ти простих, Ейнджъл!

— Да… наистина ти ми прости.

— А ти не ми прощаваш, така ли?

— О, Тес, не става въпрос за прошка. За мен ти беше един човек, а сега си друга. Боже мой, нима може да се прости такова чудовищно превъплъщение!

Той млъкна, замисляйки се върху определението, което бе дал, после внезапно избухна в ужасен смях — неестествен и зловещ като адски кикот.

— Престани, престани! Това ме убива! — изпищя тя. — О, смили се над мен, смили се!

Той не отговори. Смъртно бледа, тя скочи на крака.

— Ейнджъл! Ейнджъл, какво значи този смях? — извика тя. — Знаеш ли какво е той за мен?

Той поклати глава.

— Надявах се, мечтаех, молех се да те направя щастлив! Мислех си каква радост ще е за мен да те направя щастлив и колко недостойна ще бъда, ако не успея! Само за това мислех, Ейнджъл!

— Зная.

— Мислех си, че ме обичаш, Ейнджъл, че обичаш мен, самата мен! Ако ме обичаш, как можеш така да ме гледаш и говориш! Плашиш ме! Щом веднаж съм те обикнала, ще те любя вечно — в радости и скърби, при всички превратности на съдбата, защото те обичам такъв, какъвто си! Повече от това не искам. Как тогава можеш, ти, моят собствен съпруг, да престанеш да ме любиш!

— Пак ти казвам — жената, която обичах, не си ти.

— А коя?

— Друга жена в твоя образ.

От тези думи тя разбра, че предчувствията й се сбъдват. Той я смяташе за измамница, за паднала жена, приела образа на невинна девица. По пребледнялото й лице се изписа ужас, бузите й хлътнаха, а устните й се свиха в печал. Съзнанието, че той гледа така на нея, я порази и омаломощи и тя залитна. Той се уплаши Тес да не падне и пристъпи към нея.

— Седни, седни — меко каза той, — не ти е добре и това е напълно естествено.

Тя седна, не знаеше къде се намира. Лицето й беше много напрегнато, а от погледа й Ейнджъл усети тръпки.

— Значи, вече не съм твоя, Ейнджъл? — безпомощно запита тя. „Той казва, че не люби мен, а друга жена, която приличала на мен!“ — тази мисъл я накара да изпита съжаление към себе си, почувствува се измамена. Докато премисляше положението си, очите й се напълниха със сълзи. Тя се обърна и избухна в ридание от съчувствие към себе си.

Тази промяна успокои Клер, защото мисълта за това как ще й се отрази случилото се, го тревожеше не по-малко от болката, причинена от нейната изповед. Той чакаше търпеливо и безразлично, докато лека-полека силният пристъп на отчаяние премина и неудържимите ридания преляха в хлипане.