Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Той разтвори пакета. Вътре имаше касетка, обшита в сахтиян, а върху нея бележка и ключе. Бележката беше до Клер и гласеше:

Мили синко, може би си забравил, че при смъртта на кръстницата ти мисис Питни, когато още беше малък, тя — каквато си беше суетна — ми остави част от своите скъпоценности да ги пазя за жена ти, ако някога се ожениш, в знак на любов към теб и избраницата ти. Изпълних това поръчение и оттогава насам брилянтите стояха заключени в моята банка. Макар да чувствувам, че при дадените обстоятелства това е малко неуместно, виждаш, че съм задължен да предам вещите на жената, която сега има правото да ги ползува цял живот, и затова веднага ти ги изпращам. Според условията в завещанието на кръстницата ти те са, строго казано, семейни скъпоценности. Прилагам точния текст на клаузата, която се разпорежда с тях.

— Сега си спомням! — каза Клер. — Съвсем бях забравил!

Той отключи касетката, тя съдържаше една огърлица с висящо украшение, гривни и обеци, както и някои други малки бижута.

Отначало Тес се страхуваше да ги докосне; после, когато Клер ги извади от касетката, очите й блеснаха за момент почти така силно, както скъпоценните камъни.

— Мои ли са? — недоверчиво запита тя.

— Да, разбира се — отвърна ой.

Той погледна към огъня в камината. Спомни си как, когато беше петнадесетгодишно момче, кръстницата му, жена на скуайр 18 18 Звание, обикновено давано в Англия в миналото на най-богатия земевладелец в дадено графство. — Б.пр. — единствения богат човек, с когото някога беше влизал в допир, — твърдо вярваше в неговото бъдеще и му беше предсказала блестяща кариера. А щом кариерата му щеше да е такава, напълно естествено беше тия изящни украшения да бъдат запазени за жена му и за жените на нейните синове. Сега те блестяха малко иронично. „А защо пък?“ — се запита той. Кръстницата му беше направила това от суета, а ако от едната страна на уравнението има суета, защо да няма и от другата? Неговата жена беше една д’Ърбървил. На коя друга биха прилягали по-добре, отколкото на нея?

И той възторжено извика:

— Тес, сложи ги! — и се обърна да й помогне.

Но сякаш по вълшебен начин тя вече ги беше сложила — и колието, и обеците, и гривните — всичко!

— Само че роклята не подхожда, Тес — каза Клер. — За такива брилянти трябваше да бъде с ниско деколте.

— Така ли? — попита Тес.

— Да — отвърна той.

Той й показа как да подгъне горния ръб на корсажа, за да заприлича малко на вечерна рокля; и когато тя направи това и украшението на огърлицата увисна върху нежната й бяла шия — така както трябваше, — той се отдръпна, за да я огледа.

— Господи! — каза Клер. — Колко си красива!

Както всеки знае, „красивите пера правят и птиците красиви“. Докато в скромното си облекло дори една хубава селска девойка мъчно ще направи силно впечатление на минувача, ако тя се облече според модата и прибегне до помощта на изкуството, както светските жени, изведнаж ще стане ослепително красива; от друга страна, красавицата на среднощния бал често би изглеждала жалка, ако й навлечете работна селска рокля и в мрачен ден я пратите на нива с ряпа. Никога досега той не си беше представял колко изящни са лицето и фигурата на Тес.

— О, само да се появиш на някой бал! — извика той. — Но не, не, скъпа! Знаеш ли, че аз най-много те обичам с твоята шапчица и с памучна рокля. Да, с тях те обичам повече, отколкото с тези украшения, макар че толкова ти отиват.

Тес знаеше, че прави силно впечатление и това я развълнува, но не я направи щастлива.

— Ще ги сваля — каза тя, — да не ме види Джонатан. Не ми отиват, нали? Вероятно ще трябва да ги продадем?

— Да ги продадем ли? Никога! Това значи да нарушим волята на покойната. Подръж ги още няколко минути.

След като си помисли, тя охотно се съгласи. Имаше да му казва някои неща и скъпоценностите може би щяха да помогнат. Тя отново седна край масата, както си беше накичена с брилянтите, и те пак започнаха да гадаят къде ли би могъл да бъде Джонатан с багажа. Бяха му налели чаша бира да го посрещнат, но от дългото чакане пяната й съвсем бе спаднала.

Вечерята им бе приготвена на една масичка отстрани и те скоро започнаха да се хранят. Още не бяха свършили, когато огънят в камината изведнаж лумна и кълбо пушек нахлу в стаята, сякаш някакъв гигант бе запушил за момент комина с ръка. Но това стана, защото някой беше отворил външната врата. Чуха тежки стъпки в коридора и Ейнджъл излезе.

— Чуках, но никой не ме чу — извини се Джонатан Кейл, това най-сетне беше той. — Валеше, та влязох. Донесох ви нещата.