Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Чии са тези портрети? — запита Клер прислужничката.

— Стари хора са ми разправяли, че са лейди от рода д’Ърбървил — някогашните владетели на тоя замък — отвърна тя. — Понеже са вградени в стената, няма как да се махнат.

Портретите направиха потискащо впечатление на Тес, още повече, че в техните груби черти без всякакво съмнение можеха да се открият сходства с нейните деликатни черти. Клер не каза нищо по това, само съжаляваше, че си е направил толкова труд да избере именно този дом за медения им месец. После влезе в стаята. Тъй като набързо бяха правили приготовленията за пристигането им, трябваше да си мият ръцете в един и същ леген. Клер докосна ръцете й под водата.

— Кои са моите пръсти и кои твоите? — запита той, поглеждайки я. — Така са се преплели!

— Те всички са твои — нежно отвърна тя, като се мъчеше да се покаже по-весела, отколкото беше всъщност. Той не беше огорчен, че в такъв ден тя е толкова замислена. Всяка разумна жена би изглеждала така. Но Тес знаеше, че е прекалила и се мъчеше да се развесели.

В този последен кратък следобед на годината слънцето беше така ниско, че грееше през един малък процеп и образуваше черта, прилична на белег от боя върху полата й. Слязоха да пият чай в старата трапезария — това беше първото им ядене сами. Те — или по-скоро той — се държаха съвсем детински; правеше му удоволствие да използува същата чиния за хляба с масло и дори да обира с устните си трохичките, полепнали по нейните устни. Той дори се чудеше защо тя не се забавлява от тези шеги.

Клер дълго я гледа мълчаливо, после като човек, който най-сетне взема решение как да изгради една трудна фраза, си помисли: „Тя е мила, моята Тес! Разбирам ли достатъчно ясно до каква степен и колко безвъзвратно това малко женско същество е обречено да дели с мен моите успехи и неуспехи, цялата моя съдба? Едва ли. Едва ли бих могъл да разбера, освен ако и аз бях жена. Това, което съм аз в света, това е и тя. Каквото стане с мен, това ще стане и с нея. Каквото аз не мога да бъда, това и тя не може да бъде. И мога ли някога да я пренебрегна или да я наскърбя, или дори да забравя да се грижа за нея? Боже, пази ме от такова престъпление!“

Продължиха да седят край масата с чая, очаквайки багажа си, който чифликчията беше обещал да изпрати, преди да се стъмни. Но започна да се мръква, багажа още го нямаше, а те не бяха донесли със себе си нищо, освен дрехите на гърба си. Когато слънцето си отиде, изчезна и спокойствието на зимния ден. Отвън започнаха да се зачуват звуци, напомнящи леко шумолене на коприна. Мирните жълти листа, нападали през есента, възкръснаха и се развълнуваха, безпомощно се завъртяха и чукаха по капаците. Скоро започна да вали.

— Оня петел позна, че времето ще се развали — каза Клер.

Прислужницата си беше отишла да спи в къщи, но върху масата беше оставила свещи и те сега ги запалиха. Пламъците им се удължаваха по посока на камината.

— В тия стари къщи има такова течение! — продължи Ейнджъл, поглеждайки към пламъците и към разтопения восък, който се плъзгаше по свещите. Чудно, къде ли се бави тоя багаж? Нямаме дори четка и гребен.

— Не зная — разсеяно отвърна тя.

— Тес, ти тая вечер никак не си весела, никак не приличаш на себе си. Ония стари вещици на стълбището те разстроиха. Съжалявам, че те доведох тук. Кой знае дали всъщност наистина ме обичаш…

Той знаеше, че тя го обича и й каза това на шега, но тя беше така напрегната, че потрепери като ранено животно. Макар че се мъчеше да не заплаче, една-две сълзи се появиха в очите й.

— Но аз само се пошегувах! — веднага се разкая той. — Зная, безпокоиш се за багажа. Не мога да разбера защо стария Джонатан още го няма. Вече е седем часът! А, ето го!

Някой почука на вратата и тъй като нямаше кой друг да отвори, излезе Клер. Той се върна в стаята с малко пакетче в ръка.

— Не беше Джонатан — каза той.

— Колко неприятно! — каза Тес.

Пакетчето бе донесъл специален пратеник, пристигнал в „Талботейз“ от Еминстър веднага след отпътуването на младоженците. Последвал ги дотук, тъй като му наредили да не го връчва на никого другиго. Клер го огледа на светлината. То беше дълго около един фут, зашито в сукно, запечатано с червен восък с печата на баща му и надписано от баща му за „мисис Ейнджъл Клер“.

— Това е малък сватбен подарък за тебе, Тес — каза той, подавайки й пакетчето. — Колко са внимателни!

Тес го пое леко възбудена.

— Мисля, че е по-добре ти да го отвориш, скъпи — каза тя, оглеждайки пакетчето. — Не ми се ще да чупя тези големи печати — имат такъв внушителен вид. Моля ти се, отвори го ти!