Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Забелязвайки, че изповедта й ни най-малко не е променила държанието на Ейнджъл към нея, Тес започна да се съмнява дали въобще я е получил. Тя стана от закуска преди него и побърза нагоре по стълбата. Хрумна и още веднаж да огледа странната, мрачна стая, която така дълго беше хралупата или по-скоро орловото гнездо на Клер. Застана пред отворената врата на стаята и замислено я заразглежда. Спря на прага, под който с такова вълнение беше тикнала бележката преди два-три дни. Чергата стигаше близо до прага и под ръба й тя видя едва-едва забележимо да се подава краят на плика с нейното писмо. Очевидно той не го беше видял, защото в бързината си тя го беше пъхнала не само под вратата, но и под чергата.

Обзета от внезапна слабост, Тес издърпа писмото. Ето го — то си стоеше запечатано, така както беше излязло от ръцете й. Планината още не беше премахната. Не можеше да му го даде сега. Цялата къща кипеше от подготовката. Тя се прибра в стаята си и унищожи писмото.

Тес беше така бледа, когато Клер отново я видя, че той доста се обезпокои. За момент бе решила, че случката със загубеното писмо пречи на изповедта й, но дълбоко в съзнанието си тя чувствуваше, че това не е така — все още имаше време. И все пак всичко беше в движение, хора влизаха и излизаха, всички трябваше да се обличат — младоженците бяха помолили млекаря и мисис Крик да дойдат с тях за свидетели и сега беше почти невъзможно да размишляват и да се обясняват. Тес едва успя да открадне една минутка с Клер на площадката на стълбата.

— Много искам да ти говоря — да ти призная всичките си грешки и прегрешения — каза тя с привидна безгрижност.

— Не, не, сега не можем да разговаряме за грешки — поне днес трябва да те смятат за идеална, мила моя! — извика той. — Надявам се, че след това ще имаме достатъчно време да говорим за прегрешенията си. И аз ще ти изповядам моите.

— Но аз мисля, че ще е по-добре да ти ги разкажа сега, за да не можеш после да кажеш…

— Много добре, моя авантюристко, ще ми разкажеш всичко, което искаш… да речем… веднага щом се настаним в къщи, но не сега. Тогава и аз ще ти разкажа за моите прегрешения. Но нека сега не си разваляме празника, те ще бъдат прекрасна тема за разговор, когато ни доскучае.

— Значи, наистина не искаш, скъпи мой?

— Не искам, Теси.

Това беше всичко, което успяха да си кажат сред суетнята по обличането и приготовлението за път. Тези негови думи, изглежда, я успокоиха. През следващите два критични часа тя беше обхваната от вълнението на своята преданост към него и нямаше никакво време за повече размишления. Единственото й желание, срещу което така дълго се беше съпротивявала — да стане негова, да го нарече свой господар, да го нарече неин и после, ако е необходимо да умре, — най-сетне я извади от тежките й размисли. Докато се обличаше, тя се движеше сред някакъв облак от многоцветни мечти, които забулваха всичките й мрачни опасения.

Черквата беше далеч и се наложи да отидат с кола, още повече, че беше зима. От една крайпътна странноприемница поръчаха закрита каляска, стояла там от времето на пътническите дилижанси. Тя имаше здрави колела с тежки спици, голяма извита каросерия, огромни каиши и ресори, а окът й приличаше на таран. Кочияшът беше достоен за уважение шестдесетгодишен „момък“ — мъченик на подаграта, която бе придобил на младини от честите простуди, лекувани със силни напитки. През последните двадесет и пет години, откакто беше престанал да бъде кочияш професионалист, той се беше навъртал около странноприемниците, сякаш очакваше старите времена отново да се върнат. От външната страна на десния му крак имаше постоянно кървяща рана — резултат на непрестанното съприкосновение с оковете на аристократическите карети по време на дългогодишната му редовна служба в „Кралския герб“ в Кастърбридж.

Четиримата — младоженката, младоженецът и мистър и мисис Крик — заеха места във вътрешността на тази груба и скърцаща кола, зад западналия кочияш. На Ейнджъл му се искаше поне един от братята му да присъствува като шафер, но мълчанието им, след като той деликатно им бе намекнал за това в едно свое писмо, показваше, че не желаят да дойдат. Те не бяха съгласни с брака и не можеше да се очаква да го одобрят. Всъщност може би беше по-добре, че нямаше да присъствуват. Тези младежи не бяха израсли във висшето общество, но освен отрицателното им отношение към брака общуването с обитателите на фермата би могло неприятно да засегне предразсъдъците им и чувството им за приличие.