Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Развълнувана от приближаването на тържествения момент, Тес не подозираше нищо. Тя не виждаше нищо, не знаеше какъв път са взели за черквата, знаеше само, че Ейнджъл е до нея — всичко останало беше потънало в някаква лъчезарна мъгла. Тя приличаше на едно от онези неземни същества, създадени от поезията — на една от онези класически богини, за които Клер често й разказваше, когато се разхождаха.

Тъй като се венчаваха с разрешително, в черквата имаше само десетина души. Но и хиляда да бяха, едва ли биха направили някакво впечатление на Тес. Те й се струваха далечни като звезди. Пред тържествения екстаз, с който тя се закле да му бъде вярна, обикновените човешки чувства й се струваха нищожни. По време на една пауза в церемонията, докато те бяха коленичили един до друг, тя несъзнателно се наклони към него така, че рамото й докосна ръката му. Беше я изплашила една бегла мисъл и Тес направи движението инстинктивно — искаше да се увери, че той наистина е там и още по-силно да почувствува, че неговата вярност ще издържи на всички изпитания.

Клер знаеше, че тя го обича — любов лъхаше от цялото й същество, но по това време той още не знаеше колко дълбоко му е предана тя, с какво усърдие и покорство го обичаше. Не знаеше, че това е залог за нейната вярност, честност, търпение и дълбока вяра.

Когато излязоха от черквата, звънарите забиха камбаните. Чу се само скромно съзвучие от три ноти — строителите на черквата бяха сметнали, че това е достатъчно за изразяване радостта на миряните на такава малка енория. Минавайки под камбанарията заедно със съпруга си на път към черковната порта, Тес чувствуваше как въздухът около тях вибрира от звуците, идещи от откритата камбанария, в унисон със силно напрегнатата духовна атмосфера, в която живееше.

Това нейно състояние, тази екзалтация, в която тя се чувствуваше озарена от светлина — подобно на ангела, който свети Йоан видял на слънцето, — трая, докато заглъхне звукът на камбаните и отминат вълненията от църковната служба. Сега очите й можеха по-ясно да различават детайлите и тъй като мистър и мисис Крик бяха наредили да им изпратят двуколката, за да предоставят каретата на младите, Тес за пръв път забеляза формата и подробностите на превозното средство. Тя се умълча и дълго я разглежда.

— Изглеждаш ми потисната, Теси — каза Клер.

— Да — отвърна тя и сложи ръка на челото си. — Страх ме е от много неща. Всичко е толкова сериозно, Ейнджъл. Между другото, струва ми се, че някога съм виждала тази карета и че я познавам много добре. Колко странно, сигурно е било насън.

— О, ти вероятно си слушала легендата за каретата на д’Ърбървиловци. Това поверие за вашия род от времето, когато е бил известен в тоя край, е много популярно и тази разнебитена старина навярно ти напомня за него.

— Доколкото си спомням, никога не съм чувала — каза тя. — Каква е тая легенда? Кажи ми я, моля ти се!

— Точно сега нямам желание да ти я разказвам в подробности. Някой си д’Ърбървил в шестнайсетия или седемнайсетия век извършил ужасно престъпление в семейната карета. И оттогава членовете на рода виждат или чуват старата карета винаги, когато… Не! Ще ти я разкажа друг път — историята е много мрачна. Очевидно видът на тази достопочтена талига смътно ти е напомнил за тая история, която сигурно са ти разказвали…

— Не си спомням да съм я чувала по-рано — тихо повтори тя. — А кога я виждат членовете на нашия род, Ейнджъл — пред смъртта или когато са извършили престъпление?

— Стига, Тес!

И той затвори устата й с целувка.

Когато стигнаха в къщи, тя беше мрачна и без настроение. Наистина сега тя беше мисис Ейнджъл Клер, но дали имаше морално право на това име? Не трябваше ли по-скоро да се нарича мисис Александър д’Ърбървил? Може ли силата на чувствата да оправдае това, което праведните души наричат „престъпно мълчание“? Тя не знаеше как би трябвало да постъпи в такъв случай една жена, а нямаше кой да я посъветва.

Все пак, когато остана за няколко минути сама в стаята си — това беше последният ден, в който тя влизаше в нея, — Тес коленичи и започна да се моли. Опитваше се да се моли на бога, но всъщност отправяше молитвите към съпруга си. Тя така боготвореше този човек, че почти се страхуваше да не би това да е лошо предзнаменование. Тя разбираше какво е искал да каже монахът Лоренцо с думите: „Страстните радости имат страшен край.“ Може би нейната страст бе прекалено силна за едно човешко същество — прекалено буйна, безумна, гибелна…