Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Само след минутка тя слезе долу със зачервено лице и с просълзени очи.

— Как се грижиш за мен! — прошепна тя, притискайки бузата си о рамото му. — Дори и ръкавици и кърпичка! Скъпи мой, колко си добър и нежен!

— Нищо особено не съм направил, Тес. Само малка поръчка до една модистка в Лондон — и толкова!

И за да престане да го превъзнася, той й каза да отиде горе и да пробва дали й става премяната. Ако не, да повика селската шивачка да направи някои поправки.

Тя се върна горе и облече роклята. Останала сама, застана за момент пред огледалото, любувайки се на коприната, и изведнаж си спомни баладата за тайнствената булчина рокля:

Когато беше малка, мисис Дърбифийлд й пееше тази песен, пееше я весело и закачливо и натискаше с крак люлката в такт с песента. Ами ако тази рокля я издаде, като си смени цвета, така както оная булчина рокля от песента беше издала кралица Геневра? Откакто беше дошла във фермата, Тес за пръв път си спомняше текста.

На Ейнджъл много му се искаше преди сватбата да прекарат сами един ден, някъде далеч от фермата — последна малка екскурзия с нея, докато все още бяха само влюбени, — романтичен ден, който никога не ще забравят, така както не ще забравят и другия, още по-велик ден, който наближаваше все повече и повече. Затова през седмицата преди сватбата той предложи да направят няколко покупки в близкия град и те тръгнаха заедно.

Във фермата Клер беше живял като отшелник по отношение на своята класа. Месеци наред той не бе се приближавал до град и тъй като не му трябваше кола, не поддържаше кола, а в случай на нужда вземаше коня или двуколката на фермера. Този ден те отидоха с двуколката.

За първи път през живота си правеха покупки, предназначени и за двамата. Беше Бъдни вечер. Градът беше отрупан с клонки чимшир и имел и гъмжеше от странници, дошли за случая от всички части на страната. Докато се разхождаше под ръка с Клер, красотата на Тес, съчетана с щастливото изражение на лицето й, караше много хора да я заглеждат.

Вечерта те се върнаха в странноприемницата, гдето бяха отседнали, и Тес почака на входа, докато Ейнджъл отиде да нареди да докарат коня и двуколката пред вратата. Общият салон беше пълен с народ и хора непрестанно влизаха и излизаха. Вратата постоянно се отваряше и затваряше, когато те минаваха, и всеки път светлината отвътре падаше върху лицето на Тес. Двама мъже излязоха от хана и минаха покрай нея заедно с другите. Единият изненадано я изгледа от горе до долу и на нея й се стори, че той е от Трантридж, макар това село да беше така далеч оттук, че хора оттам бяха рядкост тъдява.

— Хубавичка девойка, а? — каза другият.

— Вярно, хубавичка! Макар че, ако не се лъжа… — и той махна с ръка, като искаше да каже, че Тес едва ли може да се нарече девойка.

Клер току-що се бе върнал от конюшнята и срещайки мъжа на прага, чу думите му и видя как Тес се сви. Обидата срещу нея просто го ужили и без въобще да разсъждава, той с всичка сила стовари юмрука си върху лицето на мъжа.

Мъжът се олюля, после се съвзе и тръгна към него, а Клер застана отвън на вратата и зае отбранителна поза. Но противникът му очевидно размисли. Като мина покрай Тес, той отново я погледна и каза на Клер:

— Извинете, сър. Припознах се. Взех я за друга жена, която живее на около четиридесет мили оттук.

Чувствувайки, че е действувал много прибързано и че в края на краищата той е виновен, загдето е оставил Тес сама на входа на странноприемницата, Клер направи това, което обикновено правеше в такива случаи: даде на човека пет шилинга, за да забрави удара. Веднага щом той пое юздите от коняря и младата двойка потегли, двамата мъже тръгнаха в обратна посока.

— Е, какво, ти наистина ли сбърка? — попита вторият.

— Ами! Но не исках да оскърбявам джентълмена — това не е моя работа.

Междувременно влюбените продължаваха пътя си.

— Не можем ли малко да отложим сватбата? — със сух и отпаднал глас запита Тес. — Тоест, ако искаме?

— Не, мила моя. Успокой се. Да не би да се страхуваш, че този тип може да ме даде под съд за обида? — шеговито запита той.

— Не… само си мислех… ако се наложи да я отложим…

Не беше никак ясно какво искаше да каже тя и той й нареди да махне тези глупави мисли от главата си — нещо, което Тес веднага направи, доколкото й беше възможно. Но по целия път за дома тя беше сериозна, много сериозна, после си помисли: „Ще отидем далеч, много далеч, на стотици мили от тоя край, и такова нещо никога няма да ни се случи, там не ще може да ни намери никакъв призрак от миналото.“