Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Не знам… не знам! — прошепна Рети Придъл. — Искам да те мразя, но не мога!

— И аз! — откликнаха Из и Мариан. — Не мога да я мразя, нещо ме спира!

— Той трябваше да се ожени за някоя от вас — продума Тес.

— А защо?

— Защото сте по-добри от мен.

— Ние по-добри от теб? — тихо и бавно прошепнаха момичетата. — Не, не, мила Тес!

— По-добри сте! — буйно каза тя. Изтръгвайки се внезапно от обятията им, тя избухна в истеричен плач и продължи да повтаря, склонила глава над скрина: — О, да, да, да!

Веднаж разплакала се, тя не можеше да се успокои.

— Трябваше да вземе някоя от вас! — извика тя. — Дори и сега трябва да го убедя! Вие ще сте му по-добри жени, отколкото… О, не знам какво говоря!

Те се приближиха и я прегърнаха, но тя продължи да се тресе от ридания.

— Дайте малко вода! — каза Мариан. — Бедната, ние я разплакахме!

Те нежно я отведоха до леглото й и започнаха горещо да я целуват.

— Ти си най-добрата за него — каза Мариан. — Повече приличаш на лейди и си по-учена от нас, особено след като той те научи толкова много неща. И ти трябва да се гордееш с това. Гордееш се, нали?

— Да — каза тя, — и ме е срам, че така се разревах.

Когато всички си легнаха и угасиха свещите, Мариан пошушна:

— Като му станеш жена, Тес, нали ще се сещаш за нас и за това как ти разправяхме, че го обичаме, и как се мъчехме да не те мразим, и как не те мразехме, защото не можехме, защото той теб избра, а ние никога не сме се надявали да избере нас?

Те не подозираха, че при тези думи нови солени парливи сълзи потекоха по възглавницата на Тес и че с туптящо сърце тя реши въпреки запрещението на майка си да разкаже цялата си история на Ейнджъл Клер. Сетне нека този, за когото живее и диша, да я намрази, ако ще, сетне нека майка й да я смята за глупачка, но не и да запази мълчание, което може би би било предателство спрямо него и грях спрямо приятелките й.

Това настроение на покаяние я караше да отлага деня на сватбата. В началото на ноември датата още не беше определена, макар че Клер й задаваше въпроса в такива моменти, в които й беше най-трудно да устои. Сякаш на Тес й се искаше да бъде вечна годеница и всичко да си остане така, както си е.

Ливадите вече се променяха, но рано следобед, преди часа за доене, все още беше достатъчно топло, за да може човек да се поразходи из тях — а по това време на годината оставаше време за разходки. Гледайки през влажната трева по посока на слънцето, пред очите ти се разкриваше блестяща струя от паяжини като лунна пътека в морето. Мушици, които нямаха представа за своето мимолетно щастие, прекосяваха тази сияйна пътека, светваха, сякаш в себе си носеха огън, и след това се отклоняваха от нея и изгасваха. В такива моменти Клер отново и напомняше, че все още не са уточнили деня.

Понякога той й поставяше въпроса вечер, когато я придружаваше при някоя поръчка, измислена от мисис Крик само за да му създаде случай. Повечето пъти те отиваха заедно до една ферма високо на баира над долината, за да питат как са кравите. Това беше периодът в годината, през който в животинския свят стават големи изменения, и стелните крави биваха отвеждани тук. Всеки ден в този „родилен дом“ изпращаха по няколко животни. Тук те се хранеха със слама, докато се отелят, а после, щом телето прохождаше, откарваха обратно в чифлика и майката, и чедото. Естествено, докато дойдеше време да продадат телетата, дояческата работа беше малко, но веднага след това доячките отново щяха да започнат работа както обикновено.

Една вечер, връщайки се от такава разходка, те стигнаха до висока песъчлива скала, надвиснала над равнината, спряха и се ослушаха. Сега вече потоците бяха пълноводни, водата се процеждаше през язовете и шумолеше под водоскоците и най-малките вадички преливаха, отникъде не можеше да се мине напряко и пешеходците бяха принудени да вървят по постоянните пътища. От цялата невидима долина в краката на Тес и Ейнджъл се носеха гласове. Струваше им се, че долу под тях се простира голям град и че ромонът — това са възгласите на неговите тълпи.

— Сякаш са десетки хиляди! — каза Тес. — Струпали са се на събрания по площадите, спорят, проповядват, карат се, ридаят, стенат, молят се и проклинат.

Клер я слушаше разсеяно.

— Мила, Крик каза ли ти днес, че през зимните месеци няма да му трябват много работници?

— Не.

— Кравите бързо пресъхват.

— Да, вчера изпратихме още шест-седем горе, във фермата, а онзи ден — три, така че там вече има близо двадесет. А! Значи, фермерът не иска да му помагам при отелването? Значи, от мен тук повече нямат нужда? А аз така се стараех…