Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тя отвръщаше само с кимане на глава — така силно я вълнуваше мисълта да обиколи целия свят с него, с този най-близък човек. От вълнение едва не й заглъхваха ушите като от шума на вълни, а очите й се насълзяваха. Тя слагаше ръка в неговата и те вървяха по-нататък, към едно място до моста, където отражението на слънцето в реката ги ослепяваше с блясъка на разтопен метал, макар че самото слънце беше скрито зад моста. Те заставаха неподвижно, а от гладката повърхност на водата се подаваха малки пухести главички и когато забелязваха, че смутителите на спокойствието им не са отминали, изчезваха отново. Тук, на брега на реката, Тес и Ейнджъл стояха, докато ги обгърне мъглата — по това време на годината тя падаше много рано и посипваше клепките на Тес и неговите вежди и коса с малки кристални капчици.

В неделя те се разхождаха по до късно — докато съвсем се стъмни. Някои от обитателите на чифлика, които също бяха излезли на разходка първата неделя вечер след сгодяването им, чуха нейните възторжени думи, които на места стигаха до екстаз, но бяха много далече, за да ги разберат. Те забелязаха как силното биене на сърцето й разкъсва думите й на срички, докато тя върви облегната на ръката му. Чуха и паузите на задоволство и от време на време краткия й смях, който сякаш окриляше душата й — смеха на жена, която е с любимия си, спечелен в борба с всички останали жени. Нищо в света не може да се сравни с този смях. Те забелязаха, че тя сякаш не стъпва, а подскача като птичка, която току-що е кацнала и още не е успяла да се спре.

Любовта й към Клер беше изпълнила цялото същество на Тес, тя я обгръщаше като фотосфера, сиянието й я караше да забрави миналите си мъки и я предпазваше от мрачните призраци, които непрестанно се опитваха да я докоснат — съмнение, страх, униние, безпокойство, срам. Тя знаеше, че като вълци те чакат отвън обграждащото я сияние, но повечето пъти сега се чувствуваше достатъчно силна да ги държи там в глад и подчинение.

Духът може да забрави, а в същото време разумът да си спомня. Тес се движеше, озарена от светлина, но знаеше, че тези призраци се спотайват в тъмнината и всеки ден може би се отдръпват по малко или приближават по малко.

Една вечер Тес и Клер трябваше да останат да пазят къщата, защото другите обитатели бяха излезли. Докато говореха, тя го погледна замислено и видя, че очите му я съзерцават с възхищение.

— Аз съм недостойна за теб! Да, недостойна съм! — избухна тя и скочи от ниското столче, сякаш изплашена от неговото преклонение пред нея и от собствената си радост, че е обичана.

Клер не разбра изцяло причината за нейното вълнение и каза:

— Не искам да говориш така, мила Тес! Достойнството на човека се крие не в умението му да спазва някои жалки условности на обществото, а в това да бъде верен, честен, справедлив, чист, хубав и с добро име — а ти си именно такава, моя Тес!

Тя се мъчеше да сподави плача, който напираше в гърлото й. Колко често изброяването на тези добродетели в черква беше свивало от болка младото й сърце и колко странно бе, че именно той ги изброява сега!

— Защо не остана и не се влюби в мен, когато аз… когато бях шестнайсетгодишна и живеех с малките си сестрички и братчета, а ти танцуваше на ливадата! О, защо, защо не го направи! — извика тя, като развълнувано чупеше ръце.

Ейнджъл започна да я успокоява и да я утешава, като си мислеше — и с право — какво нервно същество е тя и колко внимателен ще трябва да бъде с нея един ден, когато щастието й ще зависи единствено от него.

— Да, защо не останах! — каза той. — Точно това се питам и аз. Само да бях знаел! Но ти не трябва да съжаляваш така горчиво… Защо трябва да съжаляваш толкова?

С характерния си инстинкт на жена тя бързо се опита да изхитри:

— Сега твоето сърце щеше вече да ми е принадлежало четири години. Тогава не бих изгубила времето си както досега… и щастието ми щеше да бъде много по-дълго.

Така се терзаеше не зряла жена с тъмно минало, а простодушна девойка, още ненавършила двадесет и една години, която в дните на своята ранна младост бе попаднала в примка като птичка. За да се успокои, тя стана от малкото столче и излезе. Полите й закачиха столчето и го събориха.

Той продължи да седи до веселите пламъци на снопчето сурови ясенови пръчки, хвърлени върху решетката. Пръчките приятно пукаха, а от краищата им със свистене излизаха мехурчета дървесен сок. Когато се върна, тя беше съвсем спокойна.

— Не смяташ ли, че си малко капризна и сприхава, Тес? — добродушно запита той, като постави възглавничка на столчето й, а самият той седна на пейката до нея. — Исках да те питам нещо, а ти точно тогава избяга.