Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Любовта й към Клер беше почти неземна. Тя му се доверяваше всецяло и за нея той беше символ на съвършенството. Струваше й се, че той знае всичко, което един възпитател, философ и другар трябва да знае. Всяка негова физическа черта беше олицетворение на мъжествена красота, душата му бе душа на светец, а разумът му — разум на пророк. Възвишената й любов към него поддържаше достойнството й, тя имаше чувството, че носи корона. Страстната му любов към нея я караше да го боготвори. Понякога той улавяше погледа й — и нейните големи, бездънни очи го гледаха с такова благоговение, като че виждаха пред себе си някакво безсмъртно същество.

Тя прогони от главата си миналото, стъпка го и го угаси, както се гасят тлеещи и опасни въглени.

Тес не беше предполагала, че в своята любов към жените мъжете могат да бъдат така безкористни, така рицарски предани. Ейнджъл Клер далеч не бе това, за което тя го смяташе, но у него духовните качества наистина надделяваха над животинските. Той се владееше добре и не проявяваше никаква склонност към грубости. Макар че не беше студен по природа, той по-скоро беше разсъдлив, отколкото пламенен — повече приличаше на Шели, отколкото на Байрон. Можеше да обича отчаяно, но любовта му беше по-скоро духовна и платоническа — някакво капризно чувство, което ревниво предпазваше любимото му същество от самия него. Това изненадваше Тес и предизвикваше у нея възхищение, защото досегашният й малък опит в това отношение беше злощастен. Тогава първата й реакция бе възмущение от мъжете, а сега тя премина в другата крайност — превъзнасяне на Клер.

Те естествено се стремяха един към друг. Чистосърдечна и доверчива, Тес не криеше желанието си да бъде с него. Тя инстинктивно чувствуваше, че хитростите, които обикновено привличаха мъжете, могат да отблъснат този безупречен човек, след като му призна, че го обича, тъй като по самата си същност те бяха изкуствени.

Тя познаваше само селските обичаи, според които сгодените могат без стеснение да прекарват времето си заедно, когато са навън, и затова не чувствуваше неудобство. Но на Клер това му се струваше доста преждевременно, докато не разбра, че тя, както и другите обитатели на фермата го смятат за напълно естествено. И така през този октомври в прекрасните следобеди те скитаха по криволичещите пътечки из ливадите и покрай ромолещите поточета, преминавайки ту от едната, ту от другата им страна по малките дървени мостчета. Където и да бяха, шумоленето на някой малък яз долиташе до тях и се смесваше със собствения им шепот, а слънцето изпращаше полегатите си лъчи през равните ливади и обвиваше пейзажа със сияен прашец. Макар че цялата околност плуваше в светлина, в сенките на дърветата и плетовете се виждаше лека синя мъгла. Слънцето беше така ниско над хоризонта, а моравата така гладка, че сенките на Клер и Тес се простираха на цяла миля пред тях като два дълги пръста, сочещи напред — натам, където плодородната наносна почва опираше в полегатите склонове на долината.

Тук-там работеха мъже: беше време да се прочистят малките канали за зимното напояване и да се оправят бреговете им, оронени от кравите. Наносната почва, черна като смола, се беше образувала тук по времето, когато реката е заливала цялата долина. След това водата се беше оттекла и сега, отъпкана, пречистена и невероятно богата, тази почва беше източникът на цялото плодородие на ливадите, по които пасяха стадата.

Пред работниците Клер смело държеше ръката си около кръста и с вида на човек, който е свикнал да флиртува пред хората, макар че беше смутен не по-малко от нея. А тя, с разтворени устни, поглеждаше крадешком към работниците с вида на настръхнало животно.

— Ти не се срамуваш да показваш, че ме обичаш — радостно казваше тя.

— О, никак!

— Но ако до ушите на приятелите ти в Еминстър стигне, че се разхождаш с такава като мен, с обикновена доячка?…

— Най-очарователната от всички доячки!

— Може да им се накърни достойнството!

— Мила моя, как може една д’Ърбървил да накърни достойнството на един Клер! Твоят произход — това е най-големият ни коз и аз го пазя за ефект, когато се оженим и се сдобия с доказателства от пастор Трингам. Освен това моето бъдеще и без това не ще има нищо общо със семейството ми — то не ще засегне дори и повърхностно живота му. Ние ще напуснем този край на Англия — а може и Англия въобще — и тогава какво значение има как гледат тук хората на нас? Искаш да заминем, нали?