Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Сега всичко е наред… Не! Май че не е! Малко тече във врата ми, а във вашия сигурно още повече. Така е по-добре. Ръцете ви са като влажен мрамор, Тес. Избършете ги в платнището. А сега, ако мирувате, няма да ви намокри нито капка. Та, мила, какво ще отговорите на моя въпрос, на въпроса, който така отдавна ви зададох?

Известно време той чуваше само тропота на конските копита по размекнатия път и плискането на млякото в гюмовете.

— Помните ли какво ми казахте?

— Да — отвърна тя.

— И ще ми отговорите, преди да се върнем, нали?

— Ще се опитам.

Той не настоя повече. Скоро на фона на небето се очертаха развалините на стар замък от времето на династията Чарлз и те го отминаха.

— Това е интересно историческо място — каза той, колкото да не я остави да скучае, — един от многото замъци на старинно нормандско семейство, което на времето си било много влиятелно в това графство — д’Ърбървиловци. Винаги когато минавам през някое от техните имения, си мисля за тях. Има нещо много тъжно, когато угасне някой прочут род, дори ако това е бил род на жестоки и властни феодали.

— Да — каза Тес.

Сред обгърналия ги мрак те бавно пълзяха към една точка, от която им кимаше бледа светлина. Денем на това място, на тъмнозеления фон, от време на време се появяваше капризна бяла струя пара — краткотрайна връзка между техния уединен свят и модерния живот. Тук модерният живот три-четири пъти дневно протягаше своите пипалца от пара, докосваше се до неподправеното съществование и пак бързо отдръпваше пипалцата си — сякаш това, до което се бе докоснал, му беше неприятно.

Стигнаха до бледата светлинка, която идваше от опушената лампа на малката гара: жалка земна звездичка и все пак в едно отношение далеч по-важна за фермата „Талботейз“ и за цялото човечество, отколкото небесните звезди, които толкова я превъзхождаха. Докато под дъжда разтовариха гюмовете с прясно мляко, Тес се скри под близкия чимшир.

Скоро изсвистя влак, после той почти мълчаливо се приближи по мокрите релси и гюмовете мляко бързо изчезнаха във вагона. Фенерите на локомотива осветиха за момент фигурата на Тес Дърбифийлд, застанала неподвижна под големия чимшир. Никакъв предмет не би изглеждал по-чужд на фона на блестящите механизми и колела, отколкото тази простичка девойка, която стоеше там в напрегната поза на приятелски настроен хищник, със закръглени разголени ръце, с лице и коса, мокри от дъжда, в басмена рокля, отдавна излязла от мода, и с памучна шапчица, килната над челото й.

Тя отново се качи на двуколката до любимия си с онова нямо подчинение, което понякога е характерно за страстните натури, и след като се завиха презглава с платнището, те пак се впуснаха в дълбокия мрак на нощта. Тес беше така впечатлителна по природа, че няколкоминутният контакт с водовъртежа на техническия прогрес я накара дълбоко да се замисли.

— Лондончани ще го пият утре сутринта на закуска, нали? — запита тя. — Странни хора, които никога не сме виждали.

— Да, сигурно ще го пият. Само че не така, както им го пращаме. Най-напред ще го разредят, за да не ги удари в главата.

— Благородници и благороднички, посланици и военни, лейди и търговци — и бебета, които никога не са виждали крава.

— Да, така е — особено военни.

— Хора, които не знаят нищо за нас, нямат представа откъде идва млякото, нито пък им иде наум, че тази вечер ние двамата сме изминали толкова мили в дъжда през ливадите, за да им го доставим навреме.

— Тази разходка не я извършихме само заради скъпоценните лондончани, а донякъде и заради самите нас — заради този важен въпрос, по който, сигурен съм, вие най-сетне ще ме успокоите, мила Тес. А сега, позволете ми да ви кажа следното: вие вече ми принадлежите, нали? Имам пред вид вашето сърце. Нали?

— Вие знаете това така добре, както и аз. Да, да!

— Тогава щом сърцето ви ми принадлежи, защо не и ръката ви?

— Единственото ми съображение е… заради вас… заради един въпрос… Трябва да ви кажа нещо…

— Но помислете си, че го правите заради моето щастие и благополучие.

— О, да! Ако е заради вашето щастие и благополучие! Но моят живот, преди да дойда тук… искам…

— Е добре, знайте, че го желая само заради моето щастие и благополучие. Ако се сдобия с голяма ферма в Англия или в колониите, вие ще ми бъдете незаменима жена, по-добра, отколкото която и да е жена, дори от най-голямото имение в страната. Затова моля ви, мила Тес, махнете от главата си мисълта, че ще ми пречите.