Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Защо мислите така?

— Много малко са жените, чийто живот не е… несигурен — отвърна Тес, спирайки се за момент на последната дума, сякаш тя й бе направила впечатление. — Вие не знаете всичко за тези момичета.

— Какво не знам за тях?

— Почти всяка от тях — започна тя — ще ви бъде… може би ще ви бъде… по-подходяща жена, отколкото аз. И може би те ви обичат колкото и аз — почти толкова.

— О, Теси!

Очевидно тя почувствува приятно облекчение, че той така нетърпеливо я прекъсна, макар че смело бе решила да позволи на своята щедрост още един път да се опълчи срещу съкровеното й желание. Така и постъпи, но в момента не й стигнаха сили още веднаж да се опита да се самопожертвува. Към тях се присъедини една от приходящите доячки и те не размениха повече нито дума по въпроса, който ги вълнуваше така силно. Но Тес знаеше, че този ден ще бъде решителен.

Следобеда повечето от обитателите на фермата и от приходящите помощници както обикновено отидоха на ливадите, далеч от чифлика, където дояха много от кравите, без да ги карат в къщи. Наближаваше време кравите да се отелят и млякото им намаляваше, затова излишните доячки бяха разпуснати.

Работеха, без да бързат. Изсипваха всяко ведро във високи гюмове, поставени в широка каруца на ресори. Издоените крави лениво се отдалечаваха.

Чифликчията Крик беше дошъл тук заедно с другите и бялата му престилка се открояваше внушително на фона на оловното вечерно небе. Внезапно тон погледна огромния си часовник.

— Я! То станало по-късно, отколкото си мислех! — каза той. — Господи! Няма да успеем да стигнем с това мляко до гарата, ще трябва да побързаме. Днеска няма да има време да го отнасяме в къщи и да го смесваме с останалото, преди да го изпратим. Ще трябва оттук да се иде направо на гарата. Кой ще го откара?

Мистър Клер доброволно предложи услугите си, макар че това не беше негова работа, и помоли Тес да го придружи. Макар че нямаше слънце, вечерта беше гореща и задушна за сезона и Тес беше излязла само с работната си рокля и без жилетка, а ръцете й бяха голи, очевидно не бе облечена за път. Тя не каза нищо, само многозначително погледна лекото си облекло, но Клер вежливо настоя. Тя се съгласи, помоли фермера да отнесе ведрото и трикракото й столче в къщи и се качи на каруцата до Клер.

Сред падащия мрак те пътуваха по равния път през ливадите, които се простираха на десетки мили наоколо и посивяваха в подножието на тъмните и стръмни склонове на Егдън Хийт. На хребета назъбените върхове на еловите горички се открояваха като зъбчати кули над черни омагьосани замъци.

Тес и Клер бяха така погълнати от чувството за близост, че дълго мълчаха. Тишината се нарушаваше само от плискането на млякото в гюмовете зад тях. Пътят, по който минаваха, бе така уединен, че лешниците оставаха необрани по клонките, докато узреят и паднат, а къпините висяха на тежки гроздове. От време на време Ейнджъл увиваше камшика си около някой от тези гроздове, обираше къпините и ги поднасяше на спътницата си.

Скоро мрачното небе започна да издава намеренията си, като им изпрати първите капки предвестници, а замрелият въздух се смени с резкия полъх на вятъра, който си играеше по лицата им. Реките и локвичките край пътя изгубиха своя живачен блясък. От широки огледала, отразяващи светлината, те се превърнаха в мътни оловни пелени с набраздена повърхност. Но гледката не изтръгна Тес от нейната вглъбеност. Под ударите на дъждовните капки естествения бронз на лицето й, леко загоряло от слънцето, стана още по-наситен, косата й както обикновено беше разрошена от допира в бедрата на кравите и се спускаше изпод басмената й шапчица, а сега се слепи от влагата и заприлича на водорасли.

— Май че не трябваше да идвам — прошепна тя, поглеждайки към небето.

— Съжалявам за дъжда — отвърна той. — Но да знаете колко съм щастлив, че сте до мен!

Далечният Егдън постепенно се губеше зад дъждовната завеса. Стъмни се още повече и тъй като по пътя имаше много бариери, не беше разумно да се кара бързо. Въздухът стана доста хладен.

— Много ме е страх да не изстинете — нищо нямате на ръцете и раменете си — каза той. — Елате по-близо до мен, тогава дъждът може би няма толкова да ви безпокои. Още повече щях да съжалявам, ако не си мислех, че дъждът навярно ми помага.

Тя инстинктивно се приближи и той загърна и двамата с голямо платнище, с което понякога покриваха гюмовете с мляко, за да ги предпазят от слънцето. Тъй като ръцете на Клер бяха заети, Тес държеше платнището така, че да не се изплъзне от раменете и на двамата.