Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— О, Теси! — продължи той. — Не мога да разбера защо ме измъчвате толкова. Защо ме разочаровате така силно? Почти ми приличате на кокетка, честна дума — на истинска, опитна, градска кокетка! Те се държат ту мило, ту хладно, точно като вас — а това е последното нещо, което очаквах да намеря в такова глухо място като „Талботейз“… И все пак, скъпа моя — бързо прибави той, забелязвайки колко много я беше засегнала забележката му, — аз зная, че вие сте най-честното, най-безупречното създание на света. Затова, как може въобще да ми дойде мисълта, че може да кокетничите с мене? Тес, ако ме обичате толкова, колкото изглежда, че ме обичате, защо не ви харесва мисълта да станете моя жена?

— Никога не съм казвала, че не ми харесва и никога няма да го кажа, защото не е вярно!

Вече не можеше да издържа напрежението, устните й потрепериха и тя се отдалечи. Клер беше така огорчен и объркан, че изтича след нея и я настигна в коридора.

— Кажете ми, кажете ми — извика той, като я притисна страстно, забравяйки, че ръцете му са изцапани, — моля ви, кажете ми, че няма да принадлежите на никой друг!

— Да, да, обещавам ви! — възкликна тя. — И освен това ви обещавам, че ще ви отговоря на всички въпроси, ако сега ме пуснете. Ще ви разкажа за своя живот, за всичките си приключения — всичко, абсолютно всичко!

— Вашите приключения ли, скъпа? Разбира се, колкото искате — с ласкава ирония се съгласи той, гледайки я в очите. — Моята Тес несъмнено има толкова приключения, колкото онова диво цвете до плета, което се появи тази сутрин. Разкажете ми всичко, но престанете вече да използувате този отвратителен аргумент, че не сте достойна за мен.

— Ще се опитам… И още утре ще ви обясня причините… Не! Идущата седмица!

— Да кажем, в неделя!

— Добре, в неделя.

Най-сетне тя се изплъзна и не се спря, докато не стигна до окастрените върби в долната част на двора на фермата, където никой не можеше да я види. Тес се отпусна върху шумолящата трева като върху легло и се сви, като потръпваше от отчаяние, прекъсвано от моментни изблици на радост. Опасенията й за евентуалния край не можеха изцяло да заглушат щастието й.

Всъщност тя чувствуваше, че скоро ще даде съгласието си. Всяко нейно дихание, всеки удар на сърцето й, всяко пулсиране на кръвта в жилите й бяха гласове, които се сливаха с гласа на природата и се бунтуваха срещу прекалената й съвестност. Да го приеме смело и безразсъдно, да се съедини с него пред олтара, да не му разкрие нищо и да поеме риска да бъде разобличена, да вкуси от плодовете на удоволствието, преди стоманените зъби на болката да имат време да я вкопчат в железните си клещи! — така я съветваше любовта. И сякаш обхваната от някакъв екстаз, Тес предчувствуваше, че въпреки дългите месеци на самота и самоизтезание, въпреки отчаяната си борба и вътрешно терзание, въпреки намерението си да води суров и самотен живот любовта в края на краищата ще победи.

Времето течеше, а тя продължаваше да лежи под върбите. Чу дрънкането на ведрата, когато ги сваляха от колците, чу и вика „Уао-уао!“, с който прибираха кравите, но не отиде да дои. Щяха да забележат, че е развълнувана, и чифликчията, смятайки, че причината за това може да бъде само любовта, добродушно щеше да я дразни — а такова терзание тя не би могла да понесе.

Любимият й навярно беше отгатнал състоянието й и беше измислил някаква причина да оправдае отсъствието й, защото никой не попита за нея, нито пък някой я потърси. В шест и половина слънцето започна да залязва, прилично на огромна пещ в небето, и скоро от другата страна на хоризонта се показа чудовищна луна като тиква. На фона й върбите, измъчени и обезформени от непрестанните кастрения, приличаха на настръхнали чудовища. Тес се прибра, без да запалва свещ.

Това беше в сряда. Дойде четвъртък и Ейнджъл замислено я гледаше отдалеч. Но не отиде при нея. Мариан и другите доячки, които спяха в чифлика, изглежда чувствуваха, че се приближава решителният момент, защото в спалнята не й досаждаха с каквито и да било забележки. Мина и петък, дойде събота. Утре беше решителният ден.

— Няма да удържа… Ще му кажа „да“, ще се съглася да се оженя за него… иначе не мога — ревниво прошепна тя, притискайки пламналото си лице във възглавницата, когато чу една от другите девойки да мълви името му насън. — Не мога да го отстъпя на никоя! А това е така лошо за него, че може да го убие, когато се научи! О, мое бедно сърце!…

— Хайде, познайте за кого ми разправяха днеска! — каза фермерът Крик на следващата сутрин, като седна на масата и огледа въпросително закусващите доячки и доячи. — За кого мислите?