Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тя само поклати глава и извърна поглед.

Клер се загледа внимателно в нея, изучавайки чертите на лицето й, като че бяха йероглифи. Очевидно отказът беше искрен.

— Тогава не трябва да ви прегръщам така, нали? Аз нямам никакво право върху вас… Нямам право да ви търся, нито пък да се разхождам с вас! Кажете ми откровено, Тес, друг ли обичате?

— Как можете да ми задавате такъв въпрос? — запита тя, като едва се владееше.

— Почти съм сигурен, че никого другиго не обичате. Но тогава защо ме отблъсквате?

— Не ви отблъсквам. На мен винаги ми е приятно… приятно ми е да ми казвате, че ме обичате, и винаги можете да ми го казвате, когато сме заедно — никога няма да ви се сърдя!

— Но не искате да ме вземете за съпруг, така ли?

— Не… това е различно… то е за ваше добро, скъпи! О, вярвайте ми, правя го само заради вас! Аз бих била много щастлива, ако можех да ви обещая, че ще стана ваша жена, но не смея, защото… защото съм сигурна , че не трябва да го правя.

— Но вие ще ме направите щастлив!

— Да, така си мислите, но не знаете…

В такива случаи той търсеше причината за нейния отказ в страха й, че не ще умее да се държи в обществото, ако му стане жена, и започваше да я убеждава колко възпитана и колко възприемчива е. Всъщност това беше вярно: тя беше природно надарена, а и възхищението, което изпитваше към него, й позволи удивително бързо да усвои неговия речник, неговия акцент и част от неговите познания. След такива нежни пререкания, от които излизаше победителка, ако беше време за доене, тя отиваше при най-отдалечената крава или пък, ако в момента нямаха работа, тръгваше да се разхожда из ливадите или се прибираше в стаята си. Тук тя се отдаваше на тиха печал, макар че само минутка преди това му беше дала привидно равнодушен отказ.

Вътрешната й борба наистина беше тежка: собственото й сърце беше изцяло на страната на неговото — две пламенни сърца срещу една слаба бедна съвест — и тя се опитваше да укрепи становището си с всички възможни средства. Беше дошла в „Талботейз“ с твърдо решение. В никакъв случай не можеше да се съгласи на една стъпка, която впоследствие би могла да накара съпруга й горчиво да се разкайва, че е бил сляп, като се е оженил за нея. И се убеждаваше, че това, което съвестта й бе решила, когато можеше да разсъждава трезво, не трябва да се променя сега.

„Защо някой не му разкаже за мен? — се питаше тя. — Само на четирийсет мили е — защо слухът не е достигнал тук? Все някой трябва да знае!“

Но, изглежда, никой не знаеше, никой нищо не му каза.

Два-три дни те не говориха по този въпрос. От тъжното изражение на своите приятелки тя разбра, че гледат на нея не само като на фаворитка, но и като на избраница на мистър Клер, но те сами можеха да се убедят, че тя не му се натрапва.

Никога преди живота на Тес не е бивал така ясно разделен на две нишки — нишката на радостта и нишката на скръбта. Когато следващия път правеха сиренето, двамата пак останаха сами. Обикновено чифликчията сам помагаше в такива случаи, но, изглежда, мистър Крик и жена му напоследък бяха започнали да подозират, че двамата проявяват взаимен интерес — макар че те правеха всичко възможно това да не бъде забелязано и че подозрението беше съвсем леко. Както и да е, чифликчията ги остави насаме.

Преди да поставят буците отвара в каците, те трябваше да ги разчупят. Операцията приличаше на дробене на хляб в голям мащаб. Сред ослепително бялата отвара ръцете на Тес бяха розови като листенца на роза. Ейнджъл внезапно спря да пълни каците с шепи и сложи ръце върху нейните. Ръкавите й бяха навити високо над лактите и навеждайки се, той целуна гънката на меката й ръка.

Беше началото на септември и времето още беше горещо, но ръката й от потапянето в отварата беше студена и влажна като току-що порасла гъба и имаше вкус на суроватка. Но Тес беше толкова чувствителна, че от докосването на устните му пулсът й се ускори, кръвта нахлу до върха на пръстите й и хладните й ръце изведнъж се стоплиха. После сякаш сърцето й каза: „Нима трябва да си все така срамежлива? Истината е истина и между мъжа и жената, така както между двама мъже.“

И тя вдигна очи и го погледна с дълбока преданост, а на устните й се появи нежна усмивка.

— Знаете ли защо направих това, Тес? — запита той.

— Защото ме обичате много.

— Да, и защото исках отново да ви помоля…

— Не започвайте пак!

Тя го погледна изплашено, сякаш се страхуваше, че под натиска на собственото й желание упорството й може да се сломи.