— Все пак нека се надяваме — отвърна мистър Клер. — Аз продължавам да се моля за него, макар че на този свят никога повече няма да се срещнем. Но в края на краищата някоя от моите скромни думи може един ден да проникне в сърцето му като добро семе.
И сега както винаги бащата на Клер беше оптимист като дете. Макар синът му да не можеше да приеме тесногръдата догма на баща си, той уважаваше делата му и под мантията на пиетиста 16 16 Пиетизъм — течение в протестантското богословие, което издига на пръв план религиозно-нравственото съвършенство. — Б.пр.
виждаше герой. Може би сега той уважаваше делата на баща си още повече, тъй като — когато постави въпроса да се ожени за Тес — баща му нито за момент не запита дали тя е богата, или не. Това бе същата онази незаинтересованост от земните блага, поради която Ейнджъл се видя принуден да си изкарва прехраната като фермер и поради която братята му вероятно до края на живота си щяха да си останат бедни пастори. И все пак Ейнджъл се възхищаваше от нея. Всъщност въпреки своята ерес Ейнджъл често чувствуваше, че баща му като човек е по-близо до него, отколкото до когото и да е от братята му.
След като в знойното пладне язди през хълмове и долини в продължение на двайсетина мили, следобеда той стигна до усамотено хълмче на една-две мили на запад от „Талботейз“, оттук той отново хвърли поглед към зеленото корито на сочната и влажна долина Вар или Фрум. Веднага щом започна да се спуска надолу към тлъстата наносна почва, въздухът стана по-тежък. Упоителният аромат на летните плодове, на омарата, сеното и цветята образуваше тук широк облак от миризми, който в този час на деня сякаш приспиваше животните — дори пчелите и пеперудите. Клер вече така бе свикнал с обстановката, че когато отдалеч видя кравите, изпъстрили ливадите, позна всяка от тях. Той изпита дълбоко задоволство, че умее да наблюдава живота тук отвътре — нещо, на което не би бил способен в студентските си дни. И макар че много обичаше родителите си, след дните, прекарани в къщи, имаше чувството, че захвърля шини и превръзки, тук даже нямаше и единствената пречка, характерна за английските села — в „Талботейз“ не живееше собственикът на земята.
По двора нямаше жив човек. Всички обитатели бяха потънали в обичайния кратък следобеден сън, който през лятото се налагаше поради прекалено ранното ставане сутрин. При портата, на избелен и забит в земята дъбов клон, като шапки на закачалка висяха ведрата с дървени обръчи, прогизнали и избелели от безкрайно търкане, готови и изсушени за вечерното доене. Ейнджъл влезе и мина през смълчания коридор към задния двор, където спря и се ослуша. Откъм сайванта, гдето почиваха няколко от доячите, се носеше продължително хъркане, в далечината се чуваше грухтенето и квиченето на задушаващите се от горещината прасета. Широколистното зеле и ревенът също спяха, а големите им листа се бяха отпуснали на слънцето като полузатворени чадъри.
Той разседла и нахрани коня си. Когато влезе отново в къщата, часът удари три. Беше време за следобедното обиране на каймака и с удара на часовника Клер чу скърцане на дъски над главата си, после стъпки, които слизаха по стълбата. След миг Тес се появи пред него.
Тя не го беше чула да влиза и не го забеляза веднага. Тя се прозина и той видя разтворената й уста, червена като на змия. Тес протегна една от ръцете си така високо над увития си сноп коса, че той видя нежната белота над загара. Лицето й беше почервеняло от съня, а клепките й тежко висяха над зениците. От цялото й същество лъхаше приятна топлина и женственост. Това е моментът, в който душата на жената повече от всякога се превръща в плът, когато и най-одухотворената красота намира външен израз чрез пола.
Внезапно мрежата на дрямката се разкъса, очите й се оживиха, цялото й лице изведнаж се събуди, в погледа й се смесиха изненада, радост и смущение и тя извика:
— О, мистър Клер! Как ме изплашихте!… Аз…
В първата минута не бе имала време да помисли за промяната в техните отношения, предизвикана от неговото признание, но когато срещна нежния поглед на Клер, който се приближи до стълбата, тя мигновено се опомни.
— Мила, миличка Теси! — прошепна той, обвивайки кръста й с ръка и прилепвайки лице до зачервената й буза. — За бога, не ме наричайте повече „мистър“! Върнах се така скоро само заради вас.
Вместо отговор чувствителното й сърце заби по-бързо до неговото. Те продължиха да стоят на червения тухлен под до входа. Докато той я притискаше здраво до гърдите си, слънцето, което проникваше косо през прозореца зад гърба му, обливаше с лъчи наведената й глава, синкавите вени по слепоочието й, разголената й ръка и шията й и пронизваше косата й. Тъй като беше спала с дрехите си, тя сега беше топла като котка, лежала на припек. Отначало не се решаваше да го погледне в лицето, но очите й скоро се вдигнаха и той втренчи поглед в дълбоките зеници с вечно променлив цвят, от които като лъчи се проточваха сини, червени, сиви и виолетови нишки, а тя го гледаше, както Ева би могла да гледа Адам след първата нощ.
Читать дальше