Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Дойде време да си тръгва. Братята бяха напуснали бащиния дом преди него и бяха тръгнали да обикалят пеша северната част на графството. Оттам единият щеше да се върне в колежа си, а другият — в енорията си. Ейнджъл можеше да отиде с тях, но предпочете да се върне при любимата си в „Талботейз“. Сред братята си той би се чувствувал неловко, защото, макар да беше най-проникновеният хуманист, най-добрият познавач на религията и дори най-добре запознатият от тримата с житието на Христа, се чувствуваше отчужден от тях, тъй като не можеше да се побере в тесните рамки, в които те искаха да го поставят. Не беше се осмелил да спомене за Тес нито на Феликс, нито на Кътбърт.

Майка му приготви сандвичи, а баща му го изпроводи на кобилата си. Докато се друсаха един до друг по сенчестите пътеки, Ейнджъл, доволен от това, което беше постигнал, сега с готовност слушаше баща си да му разказва за затрудненията в енорията и за своите събратя, които той обичал, но които се държали хладно с него, защото строго тълкувал Новия завет и защото смятали, че е попаднал под влиянието на вредната доктрина на Калвин.

— Вредна! — с добродушно презрение каза мистър Клер и започна да разправя случки, които да докажат колко абсурдна е тази мисъл. Разказа за чудновати покръствания на грешници в резултат на неговите усилия — и то не само измежду бедните, но измежду заможните и богатите, откровено призна и много свои неуспехи.

Като пример за неуспех той посочи случая с един млад новозабогатял джентълмен на име д’Ърбървнл, който живеел на около 40 мили оттук, в околностите на Трантридж.

— Да не е от ония стари д’Ърбървиловци от Кингсбиър и другите имения — запита синът му, — от оня древен западнал род, за който се разправя страшната легенда за каретата, впрегната в четири коня?

— О, не, истинските д’Ърбървиловци са западнали и изчезнали преди шестдесет или осемдесет години — поне така съм чувал. Това, изглежда, е ново семейство, което просто си е присвоило името. От уважение към старинния рицарски род надявам се, че тия са самозванци. Но странно е, че именно ти проявяваш интерес към старите родове. Ти като че ли им отдаваше по-малко значение даже и от мен.

— Както често се случва, ти не ме разбра, татко — малко нетърпеливо каза Ейнджъл. — От политическа гледна точка аз съм скептично настроен по въпроса дали древността на рода е добродетел. Някои от мъдрите представители на старите родове дори „въстават срещу собственото си право на наследство“, както казва Хамлет. Но от лирична, драматична и дори историческа гледна точка аз съм нежно привързан към тях.

Тази разлика се стори на стария мистър Клер прекалено тънка — макар че съвсем не беше такава — и той продължи да разказва започнатата история. След смъртта на стария, така наречен д’Ърбървил, у младежа се породили грешни страсти, макар че имал сляпа майка, чието състояние би трябвало да го вразуми. Когато отишъл да държи проповеди из оня край, до ушите на мистър Клер достигнали сведения за този разгулен живот и той смело се възползувал от случая да поговори на грешника за спасението на душата му. Макар и да бил чужд човек и да говорел от чужд амвон, той сметнал това за свой дълг и за проповедта си избрал текст от св. Лука: „Безумнико, тази нощ ще ти потърсят душата!“ Младежът бил възмутен от тази откровена атака и в словесната война, която последвала, когато те се срещнали, не се засрамил публично да обиди мистър Клер, без да уважава посивелите му коси.

Ейнджъл се изчерви от огорчение.

— Драги татко — тъжно каза той, — бих искал да не се излагаш на такива незаслужени обиди от страна на разни негодяи!

— Обиди ли? — каза баща му и суровото му лице се озари от пламъка на себеотрицанието. — Мен ми стана болно само заради него, бедния, неразумен младеж! Смяташ ли, че неговите необмислени думи и дори неговите удари биха могли да ми причинят болка? „Хулят ли ни, благославяме; гонят ли ни, страдаме, безчестят ли ни, молим се; ние сме като праха и сметта на земята, насъбрани до ден-днешен!“ Тези древни и благородни думи на коринтийците са съвършено верни и днес.

— Какви удари, татко? Да не би да те е ударил?

— Не, макар че пияници, обезумели от алкохола, са ме удряли.

— Не може да бъде!

— Много пъти, моето момче. Но какво от това? Аз ги спасих от престъпление, като им попречих да пролеят кръвта на ближния си, а после те ми бяха благодарни и славеха бога.

— Дано и този младеж направи същото! — пламенно каза Ейнджъл. — Но ако се съди по думите му, такива изгледи няма.