Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Сега той беше сменил тактиката си — изглежда, бе решил, че отказът й в края на краищата се дължеше само на нейната срамежливост и младост и че тя е изплашена от предложението, което така много щеше да промени живота й. Винаги когато разискваха въпроса, тя се държеше капризно и уклончиво и това потвърждаваше догадките му. Затова той започна по-внимателна игра. Не се опитваше да възобнови ласките си, но използваше цялото си красноречие.

Клер не преставаше да я ухажва по новия начин, а гласът му звучеше тихо като ромона на млякото. Той я ухажваше, когато дояха кравите, когато обираха каймака на млякото, когато правеха сирене, когато биеха масло, сред мътещите кокошки и при опрасващите се свини — никъде никоя доячка не е била ухажвана така много от такъв човек.

Тес чувствуваше, че ще се предаде. Не можеха да й попречат нито религиозните представи за някаква морална сила на предишната й връзка, нито добросъвестното й желание да бъде искрена — така страстно го обичаше и обожаваше! Макар и момиче от народа, тя беше по природа ученолюбива и цялото й същество жадуваше за неговото духовно ръководство. Непрекъснато си повтаряше: „Никога не мога да му стана жена!“, но всичко беше напразно. Всъщност самият факт, че повтаряше тези думи, беше доказателство за нейната слабост, защото спокойната сила не се нуждае от формули. Всеки звук на гласа му, изговарящ все тези думи, я изпълваше с неизразимо блаженство и тя се страхуваше, че ще отстъпи, а същевременно страстно желаеше това да стане.

Подобно на всеки мъж той се държеше като човек, който ще я обича, цени и защищава при всички условия, промени, трудности и признания и съзнавайки това, унинието й се разсейваше. Междувременно наближаваше равноденствието и макар че времето беше все още хубаво, дните бяха много по-къси. Във фермата вече отдавна работеха сутрин на свещи. Една утрин към три и половина часа Клер поднови молбите си.

Както обикновено тя беше изтичала по нощница до вратата му, за да го извика, след това се бе върнала да се облече и да събуди останалите и след десет минути тръгна към стълбите със свещ в ръка. В същия момент той слезе отгоре по риза и препречи с ръка стълбището.

— А сега, мис Кокетке, преди да слезете, почакайте за момент! — повелително каза той. — Минаха две седмици, откакто говорихме, и така не може да продължава! Трябва на всяка цена да ми кажете какво смятате да правите, иначе ще се наложи да си отида оттук. Преди малко вратата ми беше открехната и аз ви видях. Ще трябва да си отида заради вашата сигурност. Разбирате, нали? Е, какво, ще кажете ли най-сетне „да“?

— Аз току-що станах, мистър Клер, и е много рано да ми се карате! — нацупи се тя. — И няма нужда да ме наричате кокетка. Това е жестоко и невярно. Почакайте малко, моля ви, почакайте. Аз наистина ще си помисля сериозно. Пуснете ме да сляза!

В момента тя наистина малко приличаше на кокетка, защото, протягайки встрани ръка със свещта, се опита да се усмихне, макар че говореше сериозно.

— Тогава наричайте ме Ейнджъл, а не мистър Клер.

— Ейнджъл.

— А защо не „скъпи Ейнджъл“?

— Но това ще значи, че съм съгласна, нали?

— Ще значи само, че ме обичате, макар и да не можете да се омъжите за мене. А вие бяхте достатъчно добра да си признаете това още отдавна.

— Добре тогава, щом трябва — скъпи Ейнджъл! — прошепна тя и въпреки вълнението си не отклони поглед от свещта; върху устните й се спускаше палава къдрица.

Клер беше решил да не я целува, докато не получи съгласието й. Но някак докато Тес стоеше там в своята роба със запретнати поли и с небрежно прибрана коса — щеше да се среше, след като свърши доенето, — той наруши решението си и докосна бузата й с устни. Тя бързо-бързо слезе по стълбите, без да се обръща да го погледне и без да каже нито дума. Другите доячки бяха вече долу и двамата повече не говориха по въпроса. С изключение на Мариан всички умърлушено и подозрително погледнаха двойката. Тъжните жълти лъчи на свещите контрастираха с първите студени проблясъци на зората отвън.

След като свършиха с обирането на каймака — тази работа им отнемаше все по-малко време, тъй като с наближаването на есента млякото намаляваше, — Рети и останалите излязоха. Влюбените ги последваха.

— Нашите несигурни съществования са толкова различни от техните, нали? — замечтано и каза той, наблюдавайки трите фигури да ситнят пред тях в бледия хлад на зората.

— Според мен не чак толкова различни — каза тя.