Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Но, моето минало… Бих искала да го знаете… Ако ми позволите да ви го разкажа, вие няма да ме обичате толкова!

— Разкажете ми го, ако искате, скъпа моя. Дайте да чуем тази прословута история. Да… бях родена в този и този ден, в тази и тази година…

— Родена съм в Марлот — каза тя, улавяйки се за шеговитите му думи като за спасителна сламка. — И там израснах. Прекъснах училище в шести клас. Казваха, че съм доста способна и че от мен ще излезе добра учителка, затова решихме да стана учителка. Но в семейството ми нещо не беше в ред. Татко не е много работлив и си попийва…

— Да, да, бедното дете! Стара история! — и той я притисна по-близо до себе си.

— И после, после… за мен има нещо необичайно… Аз… аз… бях…

Тес се задъха.

— Да, мила, не се вълнувайте.

— Аз… аз… не съм Дърбифийлд, а д’Ърбървил — потомка на същия тоя род, чиято е била оная стара къща, покрай която минахме… И… и ние така сме обеднели!

— Д’Ърбървил! Така ли! Значи, в това била цялата работа, мила Тес?

— Да — едва промълви тя.

— Е добре, а защо би трябвало да ви обичам по-малко, след като науча това?

— Чифликчията ми каза, че мразите старите родове.

Той се изсмя:

— Да, това до известна степен е вярно. Наистина мразя преди всичко аристократическия принцип за „чистата“ кръв и смятам, че като здравомислещи същества трябва да уважаваме само духовните качества — ума и добродетелта, без да обръщаме внимание на произхода. Но мен особено ме заинтересува тази новина — не можете да си представите колко много. А нима самата вас не ви интересува това, че произхождате от такъв знатен род?

— Не, даже ми е тъжно… Особено след като дойдох тук и зная, че много от хълмовете и ливадите наоколо едно време са принадлежали на прадедите ми. Но други хълмове и ливади са принадлежали на прадедите на Рети, а може би и на Мариан, така че не му отдавам особено значение.

— Да, изненадващо е колко много от хората сега сами обработват земята, която едно време са притежавали. Понякога се чудя защо представителите на някои политически школи не се възползуват от този факт — но те, изглежда, не го знаят… Чудно как не забелязах приликата на името ви с името д’Ърбървил и не видях очебийното му преиначение. Та това, значи, е страшната тайна!

Тя не му беше казала всичко. В последния момент куражът й я бе напуснал. Тя се страхуваше той да не я упрекне, че не му е казала по-рано, а инстинктът и за самосъхранение се оказа по-силен от откровеността й.

— Естествено — продължи нищо неподозиращият Клер — щях да съм по-доволен, ако произлизахте само от многострадалното, нямо, неизвестно простолюдие на английската нация, а не от користолюбивото малцинство, което достигна могъщество за сметка на останалите. Но мен ме поквари любовта ми към вас, Тес — каза той, като се засмя, — и също ме направи егоист. Радвам се на произхода ви заради вас. Обществото се състои от непоправими сноби и фактът за вашия произход може да изиграе значителна роля. Сега по-лесно ще ви приемат като моя съпруга, особено като ви превърна — както възнамерявам — в една доста начетена жена. И бедната ми майка ще има толкова по-добро мнение за вас заради прадедите ви! Тес, трябва от днес нататък да произнасяте името си правилно — д’Ърбървил.

— Иначе по ми харесва.

— Но това се налага, скъпа моя! Господи, колко десетки от тия парвенюта-милионери биха полудели от радост, ако притежаваха това име. Апропо, има един такъв, дето е узурпирал името ви… къде ли съм чувал за него? А, да! Май че някъде около Ловния парк. Вярно, той е същият тоя човек, дето се спречкал с баща ми — нали ви разправях! Какво странно съвпадение!

— Ейнджъл, никак не ми се иска да нося това име! Може би то носи нещастие!

Тя беше силно развълнувана.

— Ето че ви хванах натясно, мадам Тереза д’Ърбървил! Вземете моето име и ще се отървете от вашето! Тайната излезе на бял свят — защо трябва да продължавате да ми отказвате?

— Ако сте сигурен , че ще бъдете щастлив, като се ожените за мен, и ако чувствувате, че много, много искате да ме вземете за жена…

— Но, разбира се, скъпа!

— Искам да кажа, че само ако ме искате толкова много, та не можете да живеете без мен, каквото и да съм сторила, само тогава ще почувствувам, че мога да кажа „да“.

— Ще кажеш, ти вече го казваш, сигурен съм! Ще бъдеш моя завинаги!

Той я притисна силно и я целуна.

— Да!

Едва изрече тази думичка — и тя избухна в буен плач без сълзи. Сякаш й се раздираше сърцето. Тес не беше истерично момиче и той се изненада: