Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Защо плачеш, мила?

— Не мога да ти кажа… не зная… Радвам се, че… ще бъда твоя и ще те направя щастлив!

— Но това не прилича много на радост, Теси, скъпа моя!

— Плача, защото… защото престъпих клетвата си! Бях се зарекла да не се омъжвам никога!

— Но нима, ако ме обичаш, не искаш да ти стана мъж?

— О, да, да, да! Но боже мой, понякога ми се иска да не съм се раждала!

— Мила Тес, ако не знаех, че си много развълнувана и че нямаш никакъв опит, бих казал, че тази забележка не ми прави чест. Как можеш да си помислиш такова нещо, ако наистина ме обичаш? Бих искал да ми го докажеш по някакъв начин.

— Как мога да ти го докажа повече, отколкото вече съм ти го доказала? — извика тя в порив на безкрайна нежност. — Може би така?

И тя обгърна шията му й за пръв път Клер узна какво представляват целувките на една страстна жена върху устните на човек, когото тя обича с цялото си сърце и душа — така както го обичаше Тес.

— А сега, сега вярваш ли? — запита тя, цялата зачервена, избърсвайки очите си.

— Да. Всъщност никога не съм се съмнявал — никога, никога!

Те продължиха през тъмнината, свити на кълбо под платнището, оставили коня да върви, както намери за добре, а дъждът да плиска насреща им. Тя се бе съгласила. Тя можеше да се съгласи още от самото начало. „Жаждата за щастие“, която прониква във всяко живо същество — тази велика сила, която влече човечеството така, както приливите и отливите влекат безпомощните водорасли, — не може да бъде обуздана с мъгляви разсъждения за социалното неравенство.

— Трябва да пиша на мама — каза тя. — Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не, скъпо дете. За мен ти си дете, Тес, тъй като не съзнаваш колко естествено е в такъв момент да пишеш на майка си и колко погрешно би било от моя страна да възразя. Къде живее тя?

— На същото място — в Марлот. В края на долината Блекмур.

— А! Значи, аз наистина съм те виждал и по-рано?

— Да, на онзи танц на поляната. Но ти не пожела да танцуваш с мен. О, надявам се, че това не е лошо предзнаменование!

Още на следващия ден Тес изпрати бързо и много трогателно писмо до майка си. В края на седмицата се получи отговор, написан с несигурния старомоден почерк на Джоана Дърбифийлд.

Мила Тес, пиша ти тези няколко реда и се надявам, че ще те намеря в добро здраве. Благодарение на бога и аз съм добре. Мила Тес, баща ти и аз много се радваме, че наистина скоро ще се ожениш. Но що се отнася до твоя въпрос, Тес, между нас да си остане, ще ти кажа съвсем тайно, но много твърдо: в никакъв случай не му казвай нито дума за твоята по-раншна беда. Аз не разказах всичко на баща ти, нали го знаеш колко се гордее със своя благороден произход, а може и твоят жених да е такъв. Много жени — даже и между най-благородните в страната — на времето си са изпадали в беда, и защо да тръбиш наляво и надясно за твоята беда, щом другите не тръбят за техните? Никое момиче не би било толкова глупаво, още повече, че това се случи така отдавна и че вината съвсем не е твоя. И сто пъти да ме питаш, все същото ще ти казвам. Освен това трябва да имаш пред вид, че като те знам какво си дете и разправяш всичко, дето ти е на сърцето — такава си наивна! — накарах те да ми обещаеш никога с думи и дела да не издаваш тайната. Направих го за твое добро и като си тръгваше от къщи, ти тържествено ми го обеща. На баща ти не казах нищо нито по тоя въпрос, нито за сватбата ти, защото, какъвто си е простичък, ще го раздрънка по цялата енория.

Мила Тес, не падай духом, а ние ще ти изпратим за сватбата бъчонка ябълково вино, защото знаем, че към вас не се намира много и освен това тамошното е слабо и кисело. Засега толкова. Предай поздравите ни на твоя любим.

— О, мамо, мамо! — прошепна Тес.

Тя разбра как гъвкавият ум на мисис Дърбифийлд приема леко и най-печалните събития. Майка й не гледаше на живота като нея. Тъжната случка, споменът за която продължаваше да преследва Тес, беше за майка й само мимолетен инцидент. Но каквито и съображения да имаше, майка й може би й даваше добър съвет. Затова тя ще мълчи, щом заради щастието на любимия е най-добре да се мълчи.

След като получи тая поръка от единствения човек на света, който имаше някакво право да контролира действията й, Тес се успокои. Отговорността бе прехвърлена върху други рамене и за първи път след толкова много седмици на сърцето й олекна. Дните на късната есен от началото на октомври, когато даде съгласието си, бяха период, през който живееше в духовна възвишеност, граничеща с екстаз — такива чувства никога преди не бе изпитвала.