Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Безполезно е, сър! — каза той. — Ние сме шестнадесет души в равнината и цялата околност е вдигната на крак.

— Оставете я поне да поспи — шепнешком помоли той мъжете, които ги бяха заобиколили.

Те за пръв път я видяха къде лежи и не възразиха, а застанаха и започнаха да я наблюдават, стихнали и неподвижни като околните колони. Той отиде до камъка и се наведе над нея, хващайки бедната й малка ръчичка. Тя сега дишаше бързо и слабо като дете. Те продължиха да чакат. Светлината се усилваше и лицата и ръцете им бяха като посребрени, а телата им тъмни, камъните блестяха в сиво-зеленикави оттенъци, а равнината приличаше на огромна маса от сенки. Скоро един лъч освети неподвижната й фигура, надникна под клепачите й и я събуди.

— Какво има, Ейнджъл? — запита тя, стряскайки се. — За мен ли са дошли?

— Да, скъпа моя — каза той. — Дойдоха.

— Така и трябваше да стане — прошепна тя. — Ейнджъл, аз почти се радвам… да, радвам се! Това щастие не можеше да трае дълго. То беше прекалено голямо. Аз му се наситих, а сега не искам да живея, когато започнеш да ме презираш!

Тя стана, оправи дрехите си и се приближи към мъжете, които не бяха се помръднали от местата си.

— Готова съм — спокойно каза тя.

Една юлска сутрин светлите и топли лъчи на слънцето къпеха Уинтънстър, този прекрасен старинен град, някогашна столица на Уесекс, разположен сред хълмове и падини. По стрехите, керемидите и каменните стени на къщите обвивката от мъх почти бе изсъхнала. Водите на поточетата, криволичещи из ливадите, бяха спаднали, а по наклонената главна улица откъм Западната врата до Средновековния кръст и от Средновековния кръст до моста лениво метяха и чистеха улиците, както обикновено се прави в пазарен ден.

Както знае всеки жител на Уинтънстър, от Западната врата пътят се издига право нагоре в продължение на точно една миля, като къщите постепенно остават назад. По този път от предградията на града се зададоха двама души. Те вървяха бързо, сякаш не чувствуваха наклона — не го чувствуваха не защото преливаха от сили, а защото бяха потънали в дълбок размисъл. Те бяха поели по този път, излизайки от тясна вратичка с решетки в една висока стена надолу по пътя. Сякаш бързаха да се отдалечат от къщите и хората и това беше най-лесният начин. Макар да бяха млади, те вървяха с наведени глави, а слънчевите лъчи безжалостно се присмиваха над скръбната им походка.

Това бяха Ейнджъл Клер и висока девойка в разцвета на младостта си — полудете, полужена, — живо копие на Тес, малко по-слабичка от нея, но със същите красиви очи — балдъзата на Клер, Лиза-Лу. Бледите им лица сякаш се бяха стопили наполовина. Те вървяха, хванати ръка за ръка, без да продумат дума, а наведените им глави напомняха картината на Джото „Двамата апостоли“.

Бяха стигнали почти до върха на големия Западен хълм, когато часовниците в града удариха осем. И двамата трепнаха при звука, повървяха още няколко крачки и стигнаха до белия километражен камък, който се открояваше на зеления фон на тревата — тук пътят минаваше през ливади. Навлязоха в ливадата и подчинявайки се на непреодолима сила, внезапно спряха, обърнаха се и зачакаха вцепенени до камъка.

Оттук се разкриваше необятна гледка. В долината при нозете им лежеше градът, който току-що бяха напуснали. Като на изометричен чертеж се открояваха високите сгради — широката катедрала с кулата си, с нормандските си прозорци и с дългите си крила и хол, островърхите кули на църквата „Св. Тома“ и на колежа, а вдясно — кулата на старинния приют, където и до ден-днешен скитникът може да получи хляб и чаша бира. Зад града се издигаше закръгленият хълм Света Катерина, зад него се редяха пейзаж след пейзаж, докато хоризонтът се изгуби в ослепителния блясък на слънцето.

На фона на далечните ливади пред другите градски сгради се издигаше голямо тухлено здание с равен сив покрив и редица малки прозорчета с решетки, които навяваха мисли за плен и със своя строг вид контрастираха на причудливите линии на готическите сгради. От пътя го закриваха тисови дървета и вечнозелени дъбове, но оттук то се виждаше достатъчно ясно. Вратичката, от която двамата преди малко бяха излезли, беше в стената на това здание. В средата на сградата, на източния хоризонт, се издигаше грозна осмоъгълна кула с плосък покрив и гледана от това място, откъм сенчестата й страна срещу светлината, тя беше единственото петно сред красотата на града. И все пак очите на двамата виждаха именно това петно, а не красотата.