Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тя пак отиде в задната стая, където всъщност живееше, и продължи да шие. Младата жена не се върна, нито пък джентълменът позвъни. Мисис Брукс се чудеше защо той се бави и се запита каква връзка би могъл да има ранният посетител със съпружеската двойка на горния етаж. Замислена, тя се облегна на стола.

Погледът й случайно се плъзна по тавана и се спря на едно петно насред бялата му повърхност, което не бе забелязала преди. Когато го видя за пръв път, то беше само точица, но бързо се разрасна колкото дланта на ръката й и тогава тя видя, че е червено. С това петно по средата продълговатият бял таван й заприлича на огромно асо купа. У мисис Брукс се породиха странни опасения. Тя се качи на масата и попипа петното. То беше влажно и й се стори, че е кръв.

Слезе от масата, излезе от стаята и се качи горе с намерение да влезе в спалнята зад гостната. Но макар че нервите й бяха здрави, не се реши да опита бравата. Вслуша се: мъртвата тишина отвътре се нарушаваше само от един ритмичен звук: кап, кап, кап!

Мисис Брукс бързо слезе по стълбите, отвори входната врата и изтича на улицата. В момента пред къщата минаваше работник от една съседна вила, когото познаваше, и тя го помоли да влезе да се качат заедно горе — опасявала се, че нещо се е случило с един от наемателите й. Работникът се съгласи.

Тя отвори вратата на гостната, направи му път да влезе и го последва. Стаята беше празна: закуската — внушителна закуска от кафе, яйца и студена шунка — стоеше недокосната на масата, така както мисис Брукс я бе донесла. Липсваше само ножът за хляб. Тя помоли човека да влезе през портала в съседната стая.

Той отвори вратата, направи крачка-две и почти веднага се върна с изопнато лице:

— О, господи, джентълменът на леглото е мъртъв! Мисля, че е прободен с нож — на пода е изтекла много кръв!

Вдигнаха тревога и къщата, която доскоро бе така тиха, се изпълни с шума на стъпки. Дойде и лекар. Раната беше малка, но острието бе засегнало сърцето на жертвата, която лежеше по гръб, бледа, неподвижна, мъртва — сякаш не бе помръднала след нанасянето на удара. Само за четвърт час новината, че някакъв джентълмен, временно пребиваващ в града, бил убит с нож в леглото си, се разнесе по всяка уличка и вила в модния курорт.

Междувременно Ейнджъл Клер се бе върнал като автомат по пътя, по който бе дошъл. Влезе в хотела си и седна да закуси, загледан неопределено пред себе си. Несъзнателно яде и пи, после внезапно поиска сметката си, плати, взе пътната си чанта — единствения багаж, който бе донесъл със себе си — и излезе.

Точно преди да тръгне, му връчиха телеграма — с няколко думи майка му му съобщаваше, че са доволни, загдето им е пратил адреса си, и го уведомяваше, че брат му Кътбърт направил предложение на Мърси Чант. Тя приела.

Клер смачка хартийката и тръгна към гарата. Там узна, че влак ще има след повече от час. Седна да чака, но не мина и четвърт час и той почувствува, че не може повече да стои. Сърцето му бе разбито, той бе вцепенен, нямаше за къде да бърза, но искаше час по-скоро да напусне града, където се бе развила тази трагедия. Бързо тръгна към първата съседна гара с намерение да вземе влака оттам.

Пътят беше открит и скоро навлизаше в една долина и се проточваше като лента от единия до другия й край. Клер бе изминал по-голямата част от долината и вече изкачваше отсрещния баир, когато, спирайки да си отдъхне, несъзнателно погледна назад. Защо, той сам не знаеше — но нещо го накара да се обърне. Зад него, докъдето погледът му стигаше, лентата на пътя се стесняваше все повече и повече и той забеляза, че на бялата пустош на пейзажа се е появило движещо се петно. Беше човек, който тичаше. Клер зачака със смътното предчувствие, че някой се опитва да го догони.

Фигурата, която се спускаше по наклона, беше жена, но той бе така далеч от мисълта, че съпругата му може да го последва, че дори когато тя се приближи, не можа да я познае в дрехите, в които за пръв път я виждаше. Разбра, че е Тес едва когато тя бе съвсем близо до него.

— Видях те… да тръгваш от гарата… точно преди да стигна там… и оттогава те гоня…

Тя бе така задъхана, толкова бледа, цялото й тяло така трепереше, че той не й зададе никакъв въпрос, а само я хвана под ръка и я поведе. За да избягнат срещи с други пътници, той изостави главния път и свърна по една пътечка, която криволичеше между елите. Когато потънаха сред стенещите вейки, той спря и въпросително я погледна.

— Ейнджъл — започна тя, сякаш чакаше този поглед, — знаеш ли защо тичах подир тебе? За да ти кажа, че го убих.