Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Най-сетне ще си отдъхнем! — каза той, като остави чантата си и пакета с провизии.

Те се спотайваха там, докато старицата дойде да затвори прозорците. От предпазливост възстановиха пълния мрак, като пак притвориха капаците, в случай че жената отвори вратата на стаята им. Тя дойде към седем часа, но въобще не се приближи до стаята, в която се намираха. Чуха я да затваря прозорците и да закрепва капаците, да заключва вратата и да се отдалечава. Тогава Клер отново открадна малко светлина от прозореца и седнаха да похапнат. Постепенно ги обгърнаха сенките на нощта, а те нямаха свещи да ги разпръснат.

Нощта беше странно тържествена и смълчана. В малките часове на сутринта Тес шепнешком му разказа как в съня си я бе пренесъл на ръце през река Фрум, рискувайки живота и на двамата, и как я бе поставил в каменния ковчег в разрушеното абатство. Той за пръв път чуваше това.

— Защо не ми го разказа още на следващия ден? — запита той. — Това би могло да ни избави от много недоразумения и мъки.

— Не мисли за миналото! — отвърна тя. — Аз искам да мисля само за настоящето. Защо не? Кой знае какво ни чака утре.

Но очевидно на следващия ден не ги очакваше скръб. Сутринта беше влажна и мъглива и Клер, знаейки, че старицата идва да отваря прозорците само в хубави дни, и се осмели да излезе тихо от стаята и да разгледа къщата, докато Тес още спеше. В къщата не намери храна, макар че имаше вода, и той се възползува от мъглата, за да излезе от имението и да донесе чай, хляб и масло, които купи от едно дюкянче на около две мили. Купи и малко джезве и спиртна лампа, за да могат да избягнат дима. Когато се върна, Тес се събуди и закусиха с това, което бе донесъл.

Не им се излизаше навън и така мина целият ден, после нощта, после следващият ден и по-следващият. Почти без да усетят, изминаха пет дни, които те прекараха в пълно усамотение, без никой да смути спокойствието им, ако това можеше да се нарече спокойствие. Единствените събития за тях бяха промените на времето, единствената компания — птичките от Новата гора. По мълчаливо споразумение нито веднаж не говориха за случките след сватбата им. Мрачният период на раздялата им сякаш потъна в хаос и изчезна, като че никога не е съществувал, а над него миналото и настоящето се съединиха и го затиснаха. Винаги когато той предлагаше да напуснат убежището си и да тръгнат към Саутхемптън или Лондон, тя проявяваше странно нежелание да върви.

— Защо да слагаме край на този прекрасен и щастлив живот! — възразяваше тя. — Каквото е писано, ще стане. — И поглеждайки през процепа на капаците, продължаваше: — Тук е така хубаво, а вън ни чакат само беди.

И той погледна през прозореца. Тя беше права — тук вътре имаше любов и близост, прегрешенията бяха простени, а отвън дебнеше неумолимата съдба.

— И освен това — каза тя, притискайки буза до неговата, — страх ме е, че ти няма винаги да ме обичаш така, както сега. Аз не искам да надживея твоята любов, не, не искам! Предпочитам да умра и да бъда погребана, когато дойде време да ме мразиш, за да не зная, че някога си ме намразвал…

— Никога не мога да те намразя.

— И аз се надявам, че няма. Но като си помисля какъв е бил животът ми, сигурна съм, че рано или късно всеки ще започне да ме презира… Колко лоша и безумна съм била! По-рано не можех и мушица да убия, а като видех птичка в клетка, често плачех…

Те останаха тук още един ден. През нощта мрачното небе се проясни и в резултат на това старата пазачка на имението се събуди рано. Ослепителният изгрев я ободри необичайно и тя реши незабавно да се възползува от хубавото време и да проветри цялото имение. Отиде там и отвори прозорците на долния етаж още преди шест часа, след това се качи до спалните и се готвеше да натисне бравата на вратата на стаята, в която те спяха. В този момент й се стори, че чува вътре дишането на хора. Тъй като беше стара и обута в чехли, тя бе дошла дотук, без да вдига никакъв шум, и сега се приготви незабавно да се отдалечи, но после си помисли, че слухът й може би я е излъгал и пак се върна при вратата и леко опита бравата. Бравата беше развалена, ала от вътрешната страна бяха подпрели вратата с някаква мебел и тя успя да я отвори само един-два инча. През процепа между капаците лъч утринна светлина падаше върху лицата на двамата, потънали в дълбок сън. Близо до бузата на Ейнджъл устните на Тес бяха леко разтворени като полуразцъфнало цвете. На пазачката направи впечатление невинният им вид и елегантните дрехи на Тес — роклята й висеше върху един стол, до нея копринените й чорапи, хубавият чадър и другите дрехи, с които бе дошла. Пазачката очакваше да намери тук скитници и беше възмутена от нахалството им, но скоро се разчувствува, понеже й хрумна, че това може би са двама влюбени от благороден произход, които са си пристанали. Тя затвори вратата и се отдръпна така тихо, както бе дошла, а след това отиде да разкаже на съседите за странното откритие и да се посъветва с тях.