Томас Харди: Тес от рода Д’Ърбървил

Не беше минала и минута, откак тя излезе, и Тес се събуди, а след това и Клер. И двамата имаха чувството, че нещо е смутило съня им, макар че не знаеха какво. Безпокойството им се усили. Веднага щом се облече, той внимателно разгледа поляната през тесния процеп на прозореца.

— Ще трябва да тръгнем веднага — каза той. — Времето е прекрасно. Имам чувството, че в къщата има някой. Но както и да е, жената непременно ще дойде днес.

Тя пасивно се подчини и след като подредиха стаята, взеха малкото вещи, които носеха със себе си, и потеглиха безшумно. Когато стигнаха до гората, Тес се обърна да погледне къщата за последен път.

— Прощавай, дом на щастието! — каза тя. — Аз едва ли ще живея повече от няколко седмици. Защо не останахме тук!

— Не говори така, Тес! Ние скоро ще напуснем тоя район. Ще продължим да вървим направо на север, както по-рано. Никой няма и да помисли да ни потърси там. Ако въобще ни търсят, ще ни търсят в някое от уесекските пристанища. А когато отидем на север, ще се доберем до някое пристанище и ще заминем.

Тя се съгласи с този план и те продължиха право на север. Бяха си отпочинали хубаво в имението и сега имаха сили да вървят. Към обяд на пътя им се изпречи Мелчестър — градче с много кули. Той реши следобеда да си починат в малка горичка и да продължат под прикритието на мрака. Привечер Клер както обикновено купи храна и започнаха нощния си поход към осем часа преминаха границата между Среден и Горен Уесекс.

Тес не за първи път вървеше напряко, без пътища, и проявяваше старата си сръчност в пътуването. Но трябваше на всяка цена да минат през старинния Мелчестър, за да пресекат голямата река по градския мост. Към полунощ тръгнаха по пустите улици, тук-таме осветени от няколко лампи, като избягваха да вървят по паважа, за да не се чуват стъпките им. Отляво смътно се издигаха красивите катедрали, но сега двамата не им обръщаха никакво внимание. Като излязоха от града, повървяха няколко мили по шосето, което ги доведе в открита равнина.

Макар че небето бе забулено с гъсти облаци, разсеяната светлина на късче луна досега им бе помагала малко. Но луната потъна някъде, облаците сякаш се спуснаха над главите им и нощта стана тъмна като в рог. Независимо от това те намираха пътя и се придържаха колкото може повече към крайпътната трева, за да не вдигат шум. Това не беше трудно, тъй като край пътя нямаше никакви плетове или огради. Наоколо им се простираше открита пустош, потънала в мрачна самота, а над нея духаше хаплив вятър.

Те вървяха така пипнешком още две-три мили, когато изведнаж Клер почувствува, че пред тях, сякаш израснала сред тревата, се издига някаква гигантска постройка. Те едва не се бяха блъснали в нея.

— Що за чудовищно място е това? — запита Ейнджъл.

— Чуй как бучи! — каза тя.

Той се заслуша, вятърът свистеше през постройката с някакъв силен глух тон като звука на гигантска еднострунна арфа. Никакви други звуци не идваха до ушите им. Клер пристъпи една-две крачки, вдигна ръка и опипа отвесната повърхност на постройката. Изглеждаше, че е направена от огромен монолитен каменен блок. Опипвайки го по-внимателно, той откри, че това е колосална правоъгълна колона. Протягайки ръка вляво, той докосна друга подобна колона. Някъде над главите им нещо правеше черното небе още по-черно — приличаше на огромна напречна колона, която свързваше другите колони. Те предпазливо влязоха през тази врата. Стъпките им меко отекнаха по земята, но изглежда, че двамата още бяха на открито, сградата нямаше покрив. Тес изплашено стаи дъх, а Ейнджъл с недоумение каза:

— Какво ли е това?

Опипвайки встрани, те срещнаха друга колона, висока като кула, четвъртита изстудена като първата, след нея трета, четвърта. Тук нямаше нищо друго, освен врати и колони, някои свързани помежду си с напречни колони.

— Същински храм на ветровете! — каза той.

Следващата колона стоеше самотна, други образуваха трилит, трети лежаха на земята и бяха толкова широки, че по тях можеше да мине карета. Скоро им стана ясно, че се намират в гора от монолити, издигащи се сред тревистата равнина. Двамата постепенно стигнаха до центъра на тази обител на нощта.

— Това е Стоунхендж! — каза Клер.

— Езическият храм ли?

— Да. По-стар от вековете, по-стар от д’Ърбървиловци! Е добре, какво ще правим сега, скъпа? Можем да продължим и да потърсим убежище по-нататък.

Но сега Тес бе наистина изморена. Тя се отпусна върху продълговата плоча, която лежеше наблизо, защитена от вятъра от една колона. Целият предишен ден слънцето бе сгрявало този камък и сега той бе топъл и сух — приятен контраст с околната негостоприемна и хладна трева, която бе навлажнила обувките и полите й.