Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Не искам да вървя по-нататък, Ейнджъл — каза тя и потърси с ръка неговата. — Не можем ли да останем тук?

— Страх ме е, че не. През деня Стоунхендж се вижда от много мили разстояние, макар и сега да не ти изглежда така.

— Спомних си, че един от роднините на мама беше овчар по тия места. А в „Талботейз“ ти ми казваше, че съм била езичница. Значи, сега съм си в къщи.

Той коленичи до проснатата й фигура и долепи устни до нейните.

— Спи ти се, нали, скъпа? Струва ми се, че си легнала върху олтар.

— Тук много ми харесва — прошепна тя. — Така е тържествено и самотно — след моето голямо щастие, — а над главата ми няма нищо друго, освен небе. Струва ми се, че на света няма други хора, освен нас двамата и не бих искала да има — освен Лиза-Лу.

Клер реши, че тя може да си отпочине тук, докато се развидели, покри я с палтото си и седна до нея.

— Ейнджъл, ако нещо ми се случи, ще се грижиш ли вместо мен за Лиза-Лу? — запита тя, след като дълго се бе вслушвала във воя на вятъра между колоните.

— Да.

— Тя е толкова добричка и така простосърдечна и чиста. О, Ейнджъл, ако ме изгубиш — а ти скоро ще ме изгубиш, — бих искала да се ожениш за нея. О, да си такъв да го направиш.

— Ако те изгубя, губя всичко. И освен това тя ми е балдъза.

— Това няма значение, скъпи. В Марлот хората често се женят за балдъзите си, а Лиза-Лу е така мила и сладка и расте така красива! О, когато се превърнем в сенки, с готовност бих те споделяла с нея. А ти можеш да я възпиташ и да я образоваш, Ейнджъл, да я подготвиш само за себе си!… Тя има всички мои хубави черти и нито една от лошите — и ако тя би могла да стане твоя, бих имала чувството, че смъртта сякаш не ни е разделила… Е добре, казах ти го… няма да ти споменавам повече за това.

Тя млъкна, а той потъна в размисъл. Далеч на североизток между колоните се появи равна ивица светлина. Еднообразният похлупак от черни облаци се повдигаше цял, като капак на тенджера, и пропускаше раждащия се ден около хоризонта. Надвисналите над главите им монолити и трилити започнаха да се очертават ясно на проблясъка на зората.

— Тук на бога ли са принасяли жертви? — запита тя.

— Не — отвърна той.

— А на кого?

— Мисля, че на слънцето. Ето, онзи самотен камък там — той е поставен точно по посока на слънцето и то сега ще изгрее зад него.

— Сетих се за нещо, скъпи — каза тя. — Спомняш ли си, че преди да се оженим, ти не се бъркаше в нищо, в което аз вярвах? Но независимо от това аз знаех какво мислиш и мислех като тебе — не поради някакви особени мои причини, а просто защото ти мислеше така. А сега кажи ми, Ейнджъл, вярваш ли, че след смъртта ще се срещнем отново? Искам да зная.

Той я целуна, за да избегне отговора.

— О, Ейнджъл, имам чувството, че това значи „не“! — каза тя с потисната въздишка. — А аз така исках да те видя отново — така много, така силно! Значи, няма да се срещнем — нито дори аз и ти, Ейнджъл, които се обичаме толкова много?

Подобно на един по-велик човек от себе си, той не отговори на решителния въпрос в решителния момент и те отново се смълчаха. След една-две минути дишането й стана по-равномерно, ръката й се отпусна в неговата и тя заспа. В светлината на бледата сребриста ивица на източния хоризонт дори далечните части на Голямата равнина изглеждаха черни и близки и целият огромен пейзаж доби отпечатъка на сдържаност, смълчаност и колебание, който е характерен за минутите преди разпукването на зората. Правите и напречни колони на изток, големият камък на слънцето във форма на пламък зад тях и камъкът за жертвоприношения сред тях се чернееха на фона на светлината. Скоро нощният вятър утихна и трептящите локвички в малките вдлъбнатини на камъните застинаха. Същевременно някъде далеч на изток нещо се раздвижи — една малка точица. Това беше главата на човек, който се приближаваше към тях откъм падината зад камъка на слънцето. Клер се упрекна, че не бяха продължили пътя си, но при сегашното положение реши да не мърда. Фигурата се приближаваше право към кръга от колони, сред който те се бяха приютили.

Той чу шум от стъпки и зад себе си. Обръщайки се, видя друга фигура над проснатите колони. След това, преди да се усети, отдясно, под един трилит, се показа още един човек, а отляво — четвърти. Зората освети лицето на човека, който идеше откъм запад, и Клер успя да види, че той е висок и върви твърдо като войник. Те се приближаваха решително, с определена цел. Значи, разказът й е бил верен! Скачайки на крака, той се огледа за някакво оръжие, за случаен камък, за начин за бягство — за каквото и да е… Но в това време най-близкият мъж беше вече до него.