Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Всъщност идеята му не беше лоша. Затова ускориха крачка, като избягваха главните пътища и вървяха по горски пътечки в северна посока. През целия ден в движенията им имаше нещо необмислено и неясно — изглежда, и двамата никак не мислеха по въпроса, че могат да избягат, че може да променят външния си вид, че може да се скрият за дълго време. Те съвсем не мислеха за бъдещето — бяха непредпазливи като деца.

Към обяд наближиха един крайпътен хан и Тес бе готова да влезе заедно с него, за да хапнат нещо, но той я убеди да остане да го чака, скрита между дърветата и храсталаците. В тази местност непрекъснато се редуваха горички и ливади. Дрехите й бяха по последна мода, дори чадърчето с дръжка от слонова кост би изглеждало съвсем чудно на хората в тази уединена местност, в която скитаха сега, и в кръчмата това би привлякло вниманието на всички. Той скоро се върна с достатъчно храна за половин дузина хора и две бутилки вино — достатъчно да прекарат цял ден и дори по-дълго, ако се наложи.

Седнаха върху куп сухи пръчки и се нахраниха. Към два часа прибраха остатъка от храната и отново потеглиха.

— Чувствувам се така силна, че бих могла да вървя, колкото поискаш — каза тя.

— Мисля, че ще е добре да вървим към вътрешността на страната, където можем да се скрием за известно време, защото там има по-малка вероятност да ни търсят, отколкото около брега — забеляза Клер. — По-късно, когато ни забравят, може да се опитаме да се доберем до някое пристанище.

Тя не отвърна нищо, само се притисна по-силно до него и продължиха пътя си към вътрешността на страната. Макар че беше май — английски май, — времето беше ясно и хубаво, а следобед беше доста топло. Те изминаха още няколко мили и навлязоха дълбоко в Новата гора. Привечер, свивайки по една пътечка, зад мостчето на едно поточе, видяха голяма табела, на която беше написано с бели букви: „Този прекрасен дом се дава под наем мебелиран“. Следваха подробности и адресът на някакъв лондонски агент. Минаха през вратата и пред тях се откри къщата — голямо старо тухлено здание, построено в строг стил.

— Зная го — каза Клер, — това е Брамсхърст корт. Както виждаш, заключено е, а алеята е обрасла с трева.

— Някои от прозорците са отворени — каза Тес.

— Сигурно само за да проветрят стаите.

— И всичките тези стан са празни, а ние сме без покрив над главите си!

— Ти май се поизмори, моя Теси — каза той. — Скоро ще си отдъхнем.

Той я целуна по тъжните устни и отново я поведе напред.

И той чувствуваше умора, защото бяха изминали десетина-петнадесет мили и трябваше вече да помислят за пренощуване. Отдалеч оглеждаха самотните селски къщи и малките ханчета и дори бяха склонни да отидат в някое от тях, но не им достигаше смелост и винаги пак свръщаха в гората. Най-сетне започнаха да се влачат и спряха.

— Не може ли да спим в гората? — попита тя.

Той каза, че по това време на годината било още много студено.

— Мислех си за оня празен дом, покрай който минахме — продължи той. — Хайде да се върнем пак при него…

Върнаха се по същия път и след половин час отново се озоваха пред портата. Клер й поръча да го почака там, а той отиде да разузнае.

Тя седна сред храстите в двора на имението, а Клер крадешком се приближи до къщата. Той се забави дълго и Тес започна страшно да се безпокои — не за себе си, а за него. Когато се върна, той каза, че някакво момченце му съобщило, че за имението се грижела само някаква стара жена от близкото селце, а тя идвала само в хубави дни, за да отваря и затваря прозорците. Щяла да дойде да ги затвори при залез-слънце.

— А сега можем да се промъкнем през един от прозорците на долния етаж и да си починем — каза той.

Водена от него, тя лениво тръгна към къщата — никой не би могъл да ги види, защото отпред прозорците бяха с капаци и приличаха на слепи очи. На няколко крачки встрани се намираше вратата и един от прозорците до нея беше отворен. Клер се вмъкна през него и издърпа Тес след себе си.

Освен хола всички стаи бяха потънали в мрак и двамата се качиха по стълбите. И тук капаците бяха плътно залостени: този ден поне проветряваха само проформа — отворен беше единствено прозорецът на хола в предната част на сградата и един прозорец на горния етаж в задната й част. Клер отвори вратата на една голяма стая, прекоси я пипнешком и открехна капаците. В стаята нахлу струя ослепителна слънчева светлина и пред очите им се откриха старомодни мебели, червени пердета от дамаска и огромен креват. На таблото над главата бяха нарисувани бягащи фигури, вероятно бягането на Аталанта 25 25 Отличаваща се с бързото си бягане (гръцка митология). — Б.пр. .