Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

При думите й на устните му се появи бледа усмивка на съжаление.

— Какво? — запита той, смятайки, че тя бълнува — толкова странно бе държанието й.

— Да, убих го… и аз не зная как — продължи тя, — все така, аз ти дължах това, Ейнджъл. Дължах го и на себе си. Отдавна, още когато го ударих през устата с ръкавицата си, се опасявах, че някой ден ще го извърша заради клопката, в която ме вкара още когато бях невинно момиче, и заради злото, което чрез мен причини и на теб. Той застана помежду ни и ни погуби, но сега вече не може да ни стори никакво зло. Ейнджъл, аз никога не съм го обичала, обичам само тебе. Ти знаеш това, нали? Нали ми вярваш? Ти не се върна при мен и аз бях принудена да отида при него. О, защо ме напусна, защо, когато те обичах толкова много? Не мога да разбера защо постъпи така. Но аз не те упреквам. Само едно, Ейнджъл — сега, когато го убих, ще ми простиш ли греха спрямо теб? Докато тичах, мислех си, че сега, след като извърших това, непременно ще ми простиш. Просто ме озари мисълта, че по този начин ти ще се върнеш при мен. Повече не можех да живея без тебе. Не знаеш колко непоносима бе мисълта, че не ме обичаш! Кажи ми, че ме обичаш сега! Мой скъпи, любими мой, кажи ми, че ме обичаш сега, след като го убих!

— Обичам те, Тес, да, обичам те — така силно, както преди! — каза той, притискайки я буйно. — Но какво искаш да кажеш с това: „Убих го!“?

— Да, убих го — прошепна тя като насън.

— Как, мъртъв ли е?

— Да. Той ме чу, че плача за теб и започна злобно да ми се подиграва, нарече те с гнусно име и тогава аз не изтраях. Сърцето ми не можеше повече да понася. Той и преди ми се е подигравал заради тебе. А после се облякох и тръгнах да те търся.

Постепенно той започна да вярва, че дори и да не го е убила, тя поне се е опитала да направи това и към ужаса му от нейната постъпка се примеси изумление от силата на любовта й към него. Тази любов бе така необикновена, че очевидно я бе лишила напълно от чувството й за морал. Не съзнавайки колко сериозна е постъпката й, тя най-сетне изглеждаше удовлетворена. Облегната на рамото му, тя плачеше от щастие. Той се загледа в нея и се запита какво ли тъмно петно в кръвта на д’Ърбървиловци я бе довело до това бълнуване, ако наистина то беше бълнуване. Внезапно се сети за фамилната традиция — у нея може би се е събудил споменът за каретата и за убийството — всички знаят, че едно време д’Ърбървиловци са правили такива неща. Той беше объркан и смутен, но доколкото можеше да разсъждава в това състояние, реши, че в момента на безумна тъга, за който Тес бе споменала, разумът й се е помътил и тя е паднала в тази пропаст.

Ако тя говореше истината — това беше страшно, ако бълнуваше — беше печално. Но както и да е, неговата изоставена жена, която го обичаше така страстно, сега се бе вкопчила за него и ни най-малко не се съмняваше, че той ще я защити. Той виждаше, че на нея и през ума не й минава, че той може да бъде нещо друго, освен неин защитник. Най-сетне нежността напълно надделя у Клер. Той дълго я целува с бледите си устни, стискайки ръката й, после каза:

— Няма да те изоставя! Каквото и да си направила, любима, ще те защищавам с всички сили!

Те продължиха да вървят под дърветата, като от време на време Тес обръщаше глава и го поглеждаше. Макар че беше уморен и погрознял, тя очевидно не намираше ни най-малък недостатък във вида му. Както и преди за нея той беше олицетворение на съвършенството — физическо и духовно. Той все още беше нейният Антиной, дори нейният Аполон. За влюбените й очи болнавото му лице и днес изглеждаше красиво като утро, така както й бе изглеждало при първата им среща — та нали това беше лицето на единствения мъж на земята, който я обичаше чиста любов и който вярваше в нейната чистота!

Клер инстинктивно се страхуваше от нещо и затова, вместо да продължи към най-близката гара, както първоначално възнамеряваше, той я поведе дълбоко навътре под елите, които тук се простираха на много мили. Прегърнати през кръста, забравили за трупа, те стъпваха по сухия килим от елови иглички, смътно опиянени от мисълта, че най-сетне са заедно и че не ги разделя жива душа. Така извървяха няколко мили, когато Тес се стресна, огледа се и плахо запита:

— Къде точно отиваме?

— Не зная, скъпа. Защо?

— Просто питам.

— Можем да походим още няколко мили, а като се свечери, ще намерим къде да преспим — може би в някоя уединена селска къща. Да не си се уморила, Теси?

— О, не! Така, както си ме прегърнал, бих могла да вървя цял живот.