Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Поканиха го в трапезарията и той погледна през леките завеси към малката полянка, обрасла с рододендрони и други храсти. Очевидно положението й съвсем не беше толкова лошо, колкото той се опасяваше отначало, и през ума му мина, че за да си позволи такъв живот, тя може по някакъв начин да е успяла да изтегли от банката скъпоценностите и да ги продаде. Той нито за момент не я упрекна за това. Скоро острият му слух долови стъпки по стълбите и сърцето му заби така силно, че Ейнджъл едва успяваше да се владее. „Господи, какво ли ще си помисли, като ме види така изменен!“ — си каза той. В това време вратата се отвори.

Тес се появи на прага — съвсем не такава, каквато очакваше да я види, даже невероятно различна. Облеклото й може би не увеличаваше естествената й красота, но то положително я подчертаваше. Тя бе загърната в сивкав широк пеньоар от кашмирска вълна, избродиран в полутраурни тонове, беше обута в пантофки със същия цвят. Около шията си носеше пухена дантела, а красивата й плитка от тъмнокафява коса бе отчасти свита на кок на тила й и отчасти се спускаше върху рамото й — очевидно беше бързала.

Той протегна ръце, след това бавно ги отпусна, защото тя не се приближи — стоеше мълчалива на отвора на вратата. Клер знаеше какъв жълт скелет е самият той сега, почувствува контраста между себе си и нея и помисли, че на нея й е неприятен видът му.

— Тес! — глухо каза той. — Можеш ли да ми простиш, задето те оставих? Можеш ли… да се върнеш при мен? Защо така… си се изменила?

— Много е късно! — каза тя. Очите й блестяха неестествено, а гласът й прозвуча рязко в стаята.

— Аз бях несправедлив към тебе, не те виждах такава, каквато си — продължи той умолително. — Но вече те познавам, скъпа моя Теси!

— Много късно, много късно! — повтори тя и нетърпеливо махна с ръка като човек, чиито мъчения превръщат минутите в часове. — Не се приближавай до мен, Ейнджъл! Не… не трябва! Стой настрана!

— Но нима вече не ме обичаш, скъпа моя съпруго, защото болестта така ме порази? Не, ти не си така непостоянна… Аз дойдох тук, за да те взема… Майка ми и баща ми сега ще те посрещнат с любов!

— О, да, да! Но казах ти вече, много е късно! — Тя приличаше на човек, който се опитва да бяга насън и не може да се помръдне. — Нима не знаеш всичко, не го ли знаеш? Но ако не знаеш, как си успял да ме намериш тук?

— Разпитах тук-таме и ми показаха пътя.

— Аз те чаках, о, да знаеш как те чаках! — продължи тя, а в гласа й се върна старият звучен патос. — Но ти не дойде. Писах ти, ти пак не дойде. Той непрестанно ми повтаряше, че никога няма да се върнеш при мен и че съм много глупава. Той беше много добър към мен и към майка ми, и към всички ни след смъртта на татко. Той…

— Не разбирам.

— Той ме накара да се върна при него.

Клер я погледна втренчено, след това изведнаж разбра какво му казва тя, олюля се като поразен от чума, погледът му угасна. Очите му се спряха на ръцете й, тези някога розови ръце, които сега бяха бледи и нежни.

Тя продължи.

— Той е горе. Аз сега го ненавиждам, защото ме излъга — каза ми, че никога няма да се върнеш, а ти се върна! Тези дрехи ми ги подари той — беше ми все едно какво ще прави с мен! Ейнджъл, моля те, иди си и никога не се връщай при мен.

Те стояха неподвижно, а очите им изразяваха безгранична тъга. Сякаш и двамата се молеха да потънат в земята.

— Ах, аз съм виновен за това! — каза Клер.

Но той не можа да продължи. Думите бяха също така безсилни, както и мълчанието. Смътно чувствуваше нещо, което му стана ясно едва по-късно: неговата Тес духовно се бе отделила от тялото си, сякаш то повече не й принадлежеше, беше го оставила да плува по течението като труп в посока, която нямаше нищо общо с волята й.

Минаха няколко секунди и Ейнджъл забеляза, че Тес си е отишла. Лицето му изстина и посърна. За момент той остана на мястото си съсредоточен, а след минута-две се намери на улицата. Вървеше, без сам да знае накъде.

Мисис Брукс, хазяйката на „Чаплите“ и собственичка на красивите мебели, не беше прекалено любопитна. Принудена да служи дълго на математическия демон „Печалба и загуба“, бедната женица бе прекалено погълната от материални грижи, за да може да проявява друг вид любопитство, освен любопитство към съдържанието на джобовете на своите наематели. И все пак посещението на Ейнджъл Клер при нейните заможни наематели — съпрузите д’Ърбървил, за каквито тя ги смяташе — беше доста необичайно и поради ранния час, и поради някои други обстоятелства и у нея отново се събуди характерната женска черта, която тя бе прикривала досега при всички случаи, освен когато ставаше дума за нейния бизнес.