Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Клер си тръгна, без да влезе в къщата. На около три мили имаше гара и като заплати на кочияша, той отиде там. Скоро след това потегли с последния влак за Сендбърн.

В единадесет часа вечерта, след като си осигури легло в хотел и телеграфира адреса си на баща си, той излезе да се поразходи по улиците на Сендбърн. Беше много късно да ходи да разпитва и, ще не ще, отложи това за сутринта. Но никак не му се спеше.

На Ейнджъл Клер този моден морски курорт с източна и западна гара, с кейовете си, с боровите си горички, с алеите си и със закритите си градини приличаше на приказно място, създадено като с магическа пръчка и след това оставено да потъне в прах. Наблизо се простираше източният край на огромния Егдън Уейст — новият блестящ град на удоволствията бе израснал в самия край на тази древна кафяво-жълтеникава местност. На една миля разстояние околовръст цялата земя напомняше за предисторическите времена: всеки канал е служил за съобщително средство на британците. Тук още от времето на Цезарите нито педя земя не е била разкопавана. И все пак именно тук така внезапно като делвата на пророка беше изникнал екзотичният град, който бе примамил Тес.

Под светлината на среднощните лампи той бродеше по извитите улици на този нов свят сред стария свят. Между дърветата на фона на звездите се открояваха високите покриви, комини, тераси и кули на многобройните чудновати вили, от които се състоеше градът. Това бе град на частни къщи — средиземноморски курорт, преместен на брега на Ламанша, който сега, през нощта, изглеждаше още по-внушителен, отколкото беше всъщност.

Морето беше близо, но не се натрапваше, то шептеше и на Клер му се струваше, че шумят боровете. Боровете шумяха точно по същия начин — и той мислеше, че шепти морето.

Къде би могла да бъде Тес, селското момиче, неговата млада жена, сред целия този разкош и величие? Колкото повече се питаше, толкова повече се озадачаваше. Нима тук имаше крави за доене? Ниви за обработване нямаше — това поне беше сигурно. Вероятно я бяха наели да работи в някоя от тези големи къщи… Той продължи да скита безцелно, поглеждаше към прозорците на стаите, които угасваха един след друг, и се питаше кой ли е нейният прозорец.

Беше излишно да прави догадки. Скоро след полунощ той се прибра и си легна. Преди да угаси лампата, препрочете страстното писмо на Тес. Не можа да заспи — беше така близо до нея и все пак така далече. Клер непрестанно вдигаше пердето и оглеждаше гърбовете на отсрещните къщи — в коя ли от тях си почиваше тя сега?

Тази нощ той почти не затвори очи. Сутринта стана в седем и веднага излезе, тръгвайки по посока на централната поща. На вратата срещна един на вид разбран пощаджия с утринната поща в ръце.

— Да знаете къде живее мисис Клер? — запита Ейнджъл.

Пощаджията поклати глава.

Клер се сети, че е твърде вероятно тя да продължава да живее под моминското си име, и веднага запита:

— Или някоя мис Дърбифийлд?

— Дърбифийлд?

И това име бе непознато на пощаджията.

— Както знаете, сър, тук разни хора непрестанно идват и си отиват и без човек да знае къщата, е невъзможно да ги намери.

В този момент се показа един от колегите му и Клер му повтори името.

— Дърбифийлд не зная, но в „Чаплите“ има име д’Ърбървил — каза вторият.

— Да, точно така! — извика Клер, доволен, че тя е взела истинското име на рода си. — А що за място е това „Чаплите“?

— Луксозен пансион. Тук все са пансиони, сър.

Упътиха го как да намери къщата и той побърза към нея и пристигна там заедно с млекаря. Макар и обикновена вила, „Чаплите“ се намираше в собствена градина и съвсем не приличаше на място, където човек би могъл да наеме квартира — по-скоро на частна резиденция. Ако бедната Тес бе слугиня тук, както той се опасяваше, тя ще отиде при задната врата да посрещне млекаря и Клер за момент се поколеба дали и той да не отиде там. Въпреки това нерешително се приближи до официалния вход и позвъни.

Тъй като беше много рано, отвори му самата собственичка. Клер запита за Тереза д’Ърбървил или Дърбифийлд.

— Мисис д’Ърбървил?

— Да.

Значи, Тес минаваше за омъжена жена! Това му достави удоволствие, макар че не бе приела неговото име.

— Ще бъдете ли така добра да й кажете, че един роднина иска да я види?

— Доста е рано. Какво име да й съобщя, сър?

— Ейнджъл.

— Мистър Ейнджъл?

— Не, Ейнджъл — това е малкото ми име. Тя ще разбере.

— Ще проверя дали е будна.