Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Клер реши, че не е прав да мисли, че тя напоследък го е разлюбила. Трябваше незабавно да отиде да я намери. Попита баща си дали по време на отсъствието му тя е искала пари. Баща му отвърна отрицателно и тогава за пръв път на Ейнджъл му хрумна, че гордостта й й е попречила и че тя е търпяла лишения. От думите му родителите му най-сетне бяха разбрали истинската причина за раздялата. Те бяха от онзи тип християни, които най-много милеят за грешниците, и грехът на Тес веднага събуди у тях нежно съчувствие, каквото не можа да предизвика нито нейният произход, нито простотата й, нито дори бедността й.

Докато набързо прибираше вещите си за път, той хвърли поглед и на краткото и простичко писъмце, изпратено от Мариан и Из Хюет, което започваше така: „Уважаеми сър, погрижете се за жена си, ако я обичате така много, както тя ви обича…“ и беше подписано: „Две доброжелателки“.

Когато след четвърт час Клер излезе от къщи, от прозореца майка му проследи как слабата му фигура изчезва по улицата. Той бе отказал да вземе старата кобила на баща си, тъй като знаеше колко необходима е тя на семейството. Отиде до хана, нае кабриолет и едва дочака да впрегнат коня. Само след няколко минути той вече бе напуснал града и пътуваше нагоре по хълма, който преди три-четири месеца Тес бе превалила с такива надежди и се бе върнала с такова разочарование.

Скоро пред него се проточи Бенвил Лейн, живите плетове и дърветата край пътя бяха напъпили, но той мислеше за съвсем друго нещо и гледаше пред себе си само колкото да не изгуби посоката. За по-малко от час и половина заобиколи откъм юг именията на Кингз Хинток и се изкачи до самотния и мрачен Крос-ин-Хенд, зловещия камък, при който по време на своето мимолетно покръстване Алек д’Ърбървил бе принудил Тес да произнесе странната клетва, че никога повече няма умишлено да го въвежда в изкушение. По насипите край пътя все още се виждаха пожълтели и повехнали стръкове миналогодишна коприва, а от корените им вече растяха новите стебла на пролетта.

Оттук той тръгна по ръба на платото, извисяващо се над останалите имения на Хинток, после сви вдясно в съседната варовита местност Флинткоум-Еш. В едно от писмата си Тес бе посочила тази местност за свой адрес и той предполагаше, че за там намекваше майка й в писмото си. Естествено той не я намери на указаното място. Стана още по-унил, когато разбра, че нито селяните, нито самият фермер бяха чували за „мисис Клер“, макар че помнеха доста добре Тес по-малкото й име: очевидно през цялото време на раздялата тя не беше използувала името му. Но тя може би още по-силно бе проявила гордостта си с решението си да премине през множество трудности (той за пръв път научаваше за тях), вместо да се обърне за помощ към баща му.

Тук му казаха, че Тес Дърбифийлд напуснала дори без обичайното предупреждение и че отишла при родителите си в другия край на Блекмур, следователно трябваше да се намери мисис Дърбифийлд. Тя му беше писала, че вече не живее в Марлот, но неизвестно защо не бе пожелала да посочи сегашния си адрес и единственият начин беше да отиде в Марлот и да разпита за нея. Фермерът, който се бе държал така грубо с Тес, се показа много учтив към Клер и му зае кон и човек да го откарат в Марлот. Кабриолетът, с който бе дошъл, изпратиха обратно в Еминстър, понеже конят не би могъл да издържи повече път за един ден.

Клер се съгласи да използува колата на фермера само до края на долината, после той я върна с коларя, пренощува в един хан, а на следния ден навлезе пеш в местността, гдето бе родена любимата му Тес. В ранната пролет градините и дърветата още не бяха потънали в багри. Той не се изненада, когато откри, че всъщност така наречената пролет не е нищо друго, освен зима, наметната с тънка зелена мантия.

В къщата, гдето Тес бе прекарала детството си, сега живееше друго семейство — хора, които никога не я бяха виждали. Те бяха в градината и бяха така улисани в собствените си занимания, като че този дом никога не е бил свързан с живота на други хора, пред който животът на новите заселници бледнееше. Те се разхождаха из градинските пътеки, погълнати единствено от собствените си грижи. Действията им непрестанно и грубо се сблъскваха с неясните призраци от миналото, а те разговаряха помежду си така, сякаш времето, в което Тес бе живяла тук, в никакъв случай не бе по-наситено със събития, отколкото днешният ден. Дори пролетните птички пееха над главите им, като че не чувствуваха отсъствието на никого.