Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Когато той си отиде, тя облегна глава на входа към гробницата и продума:

— Ах, защо не съм от другата страна на тази врата!

Междувременно Мариан и Из Хюет продължаваха пътя си върху имуществото на селянина по посока на своята Ханаанска земя — земя, която друго семейство беше сметнало за Египет и беше напуснало същата тази сутрин. Но девойките не мислиха дълго по това къде отиват. Разговаряха за Ейнджъл Клер и за Тес, и за настойчивия обожател на Тес. Бяха подочули, че той има нещо общо с миналото й, пък и бяха се досетили някои неща.

— Друго щеше да е, ако въобще не го познаваше — каза Мариан. — Бедата е там, че той веднаж вече я е прелъстил. Ще бъде страшно жалко, ако успее отново да я съблазни. Ние така и така сме изгубили мистър Клер, Из, защо да го ревнуваме от нея и да не се опитаме да ги помирим? Ако той знаеше какво става и на какви опасности е изложена жена му, би се върнал и се погрижил за нея.

— Тогава да му съобщим!

Тая мисъл ги занимава по целия път, но когато стигнаха на новото място, грижите около настаняването погълнаха цялото им внимание. Те нищо повече не чуха за Тес, но след един месец узнаха, че Клер щял да се връща. Любовта им към него отново избликна, ала тъй като бяха приятелски настроени към Тес, Мариан отпуши евтиното шишенце мастило, което ползуваха и двете, и те съчиниха следните няколко реда:

Уважаеми сър, погрижете се за жена си, ако я обичате така много, както тя ви обича. Защото нея жестоко я изкушава враг, който се преструва на приятел. Сър, около нея се върти човек, който трябва да бъде далеч от нея. Една жена не трябва да бъде подлагана на изпитания, които не са по силите й, а и по капка да тече, водата с време дълбае камъка, дори диаманта.

Бележката си те изпратиха до Ейнджъл Клер в Еминстър — единственото място, с което знаеха, че е свързан. След това дълго време бяха във възторг от собственото си великодушие и ту започваха да пеят, обзети от радост, ту истерично плачеха.

Край на шеста фаза

Беше вечер в дома на свещеника в Еминстър. В кабинета както обикновено две свещи горяха под зелените абажурчета, но свещеника го нямаше. От време на време той влизаше, разбутваше тлеещия огън, който бе достатъчен за мекото пролетно време, и отново излизаше. Понякога спираше при входната врата, после тръгваше към гостната и пак се връщаше към входната врата.

Тя бе обърната на запад и макар че вътре цареше мрак, отвън все още идваше достатъчно светлина, за да се вижда добре в стаята. Мисис Клер, която седеше в гостната, дойде при него.

— Рано е още — каза свещеникът. — Даже и влакът да не закъснее, той ще стигне в Чок-Нютън едва в шест часа, а после с нашата стара кранта Ейнджъл не може за един час да мине десет мили селски път, от които пет по Кримъркрок Лейн.

— Но той го е минавал с нас за един час, скъпи.

— Да, но преди много години.

Така течаха минутите, и двамата знаеха, че е излишно да говорят — не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Най-сетне по пътеката се зачу слаб шум и през портата мина двуколка, впрегната в стар кон. От нея слезе човек, когото те бяха сигурни, че познават, макар че ако той не беше слязъл от тяхната двуколка, и то именно в момента, в който го очакваха, а го бяха срещнали на улицата, едва ли биха го познали.

Мисис Клер изтича по тъмния коридор към вратата, бавно следвана от съпруга си.

Гостът видя развълнуваните им лица на входа и отблясъка на залеза в очилата им, но те, заслепени от последните лъчи на слънцето, виждаха пред себе си само една неясна фигура.

— О, момчето ми, моето момче! Върна се най-сетне! — извика мисис Клер, която в този момент по-малко се интересуваше от еретическите му убеждения — причина за тяхната раздяла, — отколкото от праха по дрехите му. И наистина има ли жена — та била тя и най-набожната, — която да вярва в обещанията и заплахите на светото писание така, както вярва в собствените си деца, и която не би зарязала богословието, ако от това зависеше щастието им? Щом стигнаха в стаята, в която горяха свещите, тя го погледна в лицето.

— О, но това не е моят Ейнджъл, това не е моят син, това не е оня Ейнджъл, който замина! — отчаяно извика тя, отвръщайки очи от него.

Баща му също беше потресен от вида му — така много бе съсипан Ейнджъл от грижи и от лошото време в един климат, сред който той прибързано попадна още след първата подигравка на съдбата в родината. Това не беше човек, а скелет, дори не скелет, а сянка. Сякаш той бе позирал на кривели за неговия „Мъртъв Христос“. Очните му кухини бяха хлътнали и мъртвешкосини, а светлината в очите му беше угаснала. Вдлъбнатините и бръчките, които красяха лицата на възрастните му родители, бяха навестили неговото лице двадесет години по-рано, отколкото трябваше.