Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Някои семейства бяха весели, други мрачни, някои спираха пред вратите на крайпътните ханове. Скоро и каруцата на Дърбифийлдови спря пред един хан, за да нахранят конете и да се освежат пътниците.

По време на почивката погледът на Тес падна върху една кана с бира, която бавно надигаха и подаваха една на друга жени, седнали върху багажа, натрупан на една каруца, спряла на известно разстояние от хана. Тя проследи движението на каната и видя, че я държат ръце, чийто притежател добре познаваше. Тес се упъти към каруцата.

— Мариан, Из! — извика тя на момичетата, защото това бяха те, пътуваха заедно със семейството, в чиято къща бяха отседнали. — И вие ли се местите днес както всички?

Те кимнаха утвърдително. Животът във Флинткоум-Еш бил много тежък и решили да напуснат почти без предупреждение — ако иска фермерът Гроби, да ги съди! Казаха на Тес къде отиват, а Тес също ги осведоми.

Мариан се наведе от камарата багаж и сниши глас:

— Знаеш ли, че оня джентълмен, дето се влачеше подир тебе — сещаш се кой де, — дойде да те търси във Флинткоум, след като ти си отиде? Не му казахме къде си, защото знаехме, че не искаш да го виждаш.

— Да, но аз все пак го видях — промърмори Тес. — Той ме намери.

— А знае ли къде отиваш сега?

— Мисля, че знае.

— Мъжът ти върна ли се?

— Не.

Тя се сбогува с приятелките си, защото коларите излязоха от хана, и двете каруци тръгнаха отново на път в обратни посоки. Колата, в която седяха Мариан, Из и селското семейство, с което бяха свързали съдбата си, беше теглена от три мощни коня с блестящи медни орнаменти по хамутите, докато каруцата, в която се бяха настанили мисис Дърбифийлд и децата й, скърцаше и едва-едва се влачеше под тежестта им. Теглеха я само два коня и не беше боядисвана от години. Този контраст красноречиво свидетелствуваше, че за първото семейство каруцата е пратена от преуспяващ фермер, а второто никой не го очаква.

Разстоянието беше голямо, трудно беше да се измине за един ден и конете едва се справиха. Макар че бяха тръгнали толкова рано, те свиха покрай склона на един баир — част от платото, наречено Грийнхил, едва късно следобед. Докато конете си отдъхваха и пикаеха, Тес се огледа наоколо. Пред тях, в подножието на хълма, се простираше западналото градче Кингсбиър, в което отиваха. Тук лежаха останките на прадедите им, за които баща й бе разправял и възхвалял до втръсване. Кингсбиър, единственото място в света, което можеше да се смята за роден дом на д’Ърбървиловци, тъй като те бяха живели тук цели пет века.

Откъм предградията към тях се приближаваше човек. Когато забеляза каруцата, той забърза.

— Вие сте мисис Дърбифийлд, нали? — обърна се той към майката на Тес, която беше слязла от каруцата с намерение да повърви пеша.

Тя кимна:

— Да, и ако ми признаят правата, вдовица на сър Джон д’Ърбървил, беден благородник. Връщам се във владенията на неговите прадеди.

— Така ли? Виж, за това нищо не знам. Но ако сте мисис Дърбифийлд, изпратиха ме да ви кажа, че квартирата, която искахте, вече е дадена. Не знаехме, че ще дойдете, преди да получим писмото ви тази сутрин, а тогава вече беше много късно. Но аз съм сигурен, че все някъде ще намерите квартира.

Той забеляза, че при неговите думи лицето на Тес пребледня като восък. Майка й беше съвсем объркана.

— А сега какво ще правим, Тес? — с огорчение попита тя. — Виж как ни посрещат в земите на твоите прадеди! Но няма какво да се прави — да вървим!

Те стигнаха до градчето и положиха всички усилия да намерят квартира. Майката и Лиза-Лу тръгнаха да разпитват, а Тес остана при каруцата да се грижи за децата. След един час Джоана се върна без никакъв резултат, а каруцарят заяви, че щял да разтовари багажа, тъй като конете били съсипани от умора. При това той трябвало същата нощ да измине поне част от обратния път.

— Добре, разтоварвайте тук! — дръзко каза Джоана. — Ще намерим къде да се приютим.

Каруцата беше спряла на закътано място до стената на църквата и каруцарят с голямо удоволствие набързо свали мизерната покъщнина. Тя му плати, като му даде едва ли не последния си шилинг, и той бързо се отдалечи, доволен, че не ще си има повече работа с такова семейство. Нощта беше суха и той се надяваше, че нищо лошо няма да им се случи.

Тес с отчаяние гледаше купчината вещи. Студената светлина на пролетния залез зложелателно се плъзна по гърнетата и паниците, по снопчетата сухи билки, които потръпваха на вятъра, по медните дръжки на кухненския шкаф, по плетената люлка, в която всички те бяха люлени, и по изтърканата кутия на медния часовник — а те му отвръщаха с укорителния отблясък на предмети, които са били подхвърлени на превратностите на съдбата под открито небе, след като са предназначени да си стоят в къщи. Наоколо се извисяваха хълмове и се спускаха склонове, преградени на малки участъци; виждаха се и обраслите в зеленина основи, върху които някога се е издигал замъкът на д’Ърбървиловци, както и едно разклонение на Егдън Хийт, което дълго е било част от имението. На няколко крачки невъзмутимо се мъдреше крилото на черквата, наречено на името на д’Ърбървиловци.