Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

В навечерието на тяхното отпътуване небето бе облачно, изсипа се дъжд и мракът се спусна по-рано от обикновено. Беше последната им вечер в родното село и мисис Дърбифийлд, Лиза-Лу и Ейбръам бяха отишли да се сбогуват с приятели и познати, а Тес остана да пази къщата.

Тя бе коленичила на пейката до прозореца и притиснала чело до стъклото, от външната страна на което дъждът се стичаше на потоци. Погледът й попадна на мрежата на един паяк, очевидно отдавна умрял от глад, тъй като по погрешка беше изплел нишките си в ъгъл, в който никога не отиваха мухи, сега паяжината се поклащаше на лекото течение от прозореца. Тес се замисли за положението на семейството, за което отчасти и тя се смяташе виновна. Ако не се беше връщала, може би на майка й и на децата щяха да позволят да останат на базата на седмичната аренда. Но някои високонравствени и влиятелни хора я бяха забелязали почти веднага щом се върна. Видяха я да скита из гробището и да се опитва с малка мотичка да възстанови едно полузаличено детско гробче. Така те откриха, че тя отново живее в Марлот и взеха да упрекват майка й, че „й е дала убежище“. На това Джоана бе възразила рязко и сама бе предложила незабавно да напусне, а онези само това и чакаха. И ето че сега семейството трябваше да си върви.

„Защо ли ми трябваше да се връщам!“ — горчиво си каза Тес.

Тя така бе погълната от мислите си, че отначало почти не обърна внимание на човека в бяла мушама, който минаваше по улицата на кон. Но може би защото лицето и бе долепено до стъклото, той веднага я видя и докара коня си толкова близо до къщата, че копитата му едва не стъпкаха тясната цветна лехичка край стената. Тя го забеляза едва когато той докосна прозореца с камшика си. Дъждът почти беше спрял и подчинявайки се на знака на непознатия, тя отвори прозореца.

— Не ме ли видя? — запита д’Ърбървил.

— Не обърнах внимание — отвърна тя. — Май че ви чух, но си помислих, че е карета с коне. Бях се унесла.

— Аха! Може би си чула каретата на д’Ърбървиловци. Сигурно знаеш легендата?

— Не, веднаж моят… веднаж някой щеше да ми я разкаже, ама се отказа.

— Предполагам, че ако си истинска д’Ърбървил, и аз не трябва да ти я казвам. Виж, аз съм фалшив и затова за мен няма значение. Много е мрачна. Казват, че само човек с д’Ърбървилска кръв можел да чуе шума на някаква несъществуваща карета и че това било лошо предзнаменование за този, който я чуел. В легендата се разказва за някакво убийство, извършено преди много векове от един д’Ърбървил.

— Щом я почнахте, разкажете я докрай.

— Добре. Разправят, че някой си от вашия род похитил някаква красива жена. Тя се опитала да избяга от каретата, с която той я отвличал, но в борбата той я убил — или тя го убила — не си спомням точно как беше. Та това е една от версиите на легендата. Виждам, че цялата ви покъщнина е опакована. Ще напускате ли?

— Да, утре — нали е Благовещение.

— Чух за това, но не можах да повярвам — стори ми се така внезапно. А защо ще си вървите?

— Със смъртта на татко срокът на арендата изтече и ние повече нямаме право да останем тук. Може би щяха да ни разрешат да останем срещу ежеседмични вноски… ако… не бях аз.

— А защо именно ти?

— Аз не съм… не съм порядъчна жена.

Лицето на д’Ърбървил пламна:

— Какво безобразие! Отвратителни сноби! Дявол да вземе дребните им душици! — възкликна той с иронично възмущение. — Значи, затова си тръгвате? Пъдят ви, а?

— Още не са ни изпъдили, но понеже ни казаха, че скоро трябва да си тръгваме оттук, намерихме за по-разумно да отпътуваме сега, когато всички се преселват, защото възможностите са по-добри.

— И къде отивате?

— В Кингсбиър. Там си наехме квартира. Мама така се е побъркала по татковия род, че реши на всяка цена да идем там.

— Но вашето семейство не е за малка квартира, и то в такова глухо градче. А защо не дойдете в моята градинарска къщичка в Трантридж? Откакто умря мама, няма почти никакви кокошки, но къщата си е такава, каквато я знаеш, и градината си стои. За един ден ще белосаме къщата и майка ти ще живее там съвсем удобно, а аз ще изпратя децата в добро училище. Наистина трябва да направя нещо за вас!

— Но ние вече наехме квартира в Кингсбиър — заяви тя. — А там можем да почакаме…

— Да чакате — кого? Вероятно твоя мил съпруг? Слушай, Тес, зная какви са мъжете и като имам пред вид причините за вашата раздяла, съвсем сигурен съм, че той никога не ще се сдобри с теб. А аз, въпреки че съм ти бил неприятел, сега съм ти приятел, макар и да не вярваш. Ела в моята къща. Ще създадем голямо птиче стадо, за което майка ти ще може прекрасно да се грижи, а децата ще ходят на училище.