Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тес ги остави и отново отиде при прозореца. Навън бе паднала нощ, но тя притисна лице о стъклото, като че искаше да надникне в тъмнината. Всъщност искаше да скрие сълзите си. Да можеше да повярва на думите на детската песничка, да беше сигурна, че те казват истината, колко различно би било всичко! С какво спокойствие би ги предоставила на грижите на провидението и на бъдещото им небесно царство! Но такава вяра й липсваше и тя чувствуваше, че трябва да направи нещо за тях, трябва да бъде тяхното провидение! Защото Тес, както и милиони други хора, виждаше жестока насмешка в думите на поета:

За нея и за нейните подобни самото й появяване на света беше унизително изпитание, насилие, което нищо не би могло да оправдае и за което в най-добрия случай можеше само да се прости.

По влажния път от полумрака скоро се зададоха майка й с високата Лиза-Лу и Ейбръам. Дървените обувки на мисис Дърбифийлд изтрополиха до вратата и Тес отиде да им отвори.

— Под прозореца видях следи от конски копита — каза Джоана. — Идва ли някой?

— Не.

Децата край огъня я погледнаха строго и едно промърмори:

— Как така, Тес! Ами джентълменът с коня?

— Той не влезе — каза Тес. — Заговори ме отвън.

— А кой беше тоя джентълмен? — запита майка й. — Мъжът ти ли?

— Не. Той никога, никога няма да дойде! — с безнадеждно отчаяние отвърна Тес.

— А кой тогава?

— О, защо ме питаш! И ти го знаеш кой е.

— Аха! И какво каза? — полюбопитствува Джоана.

— Ще ти кажа утре, когато се настаним в Кингсбиър — ще ти разкажа всичко от игла до конец.

Беше казала, че не е мъжът й. А нея все повече и повече я гнетеше мисълта, че във физическия смисъл на думата не друг, а именно този човек е единственият й мъж.

В малките часове на следната утрин, още в тъмно, хората, които живееха близо до шосето, бяха разбудени от грохот, който продължи до зори. През първата седмица на месеца този шум беше така неизбежен, както кукането на кукувиците през третата му седмица. Това беше подготовката за общото преселение — минаваха празните каруци, изпратени за имуществото на „прелетните“ семейства. Според обичая фермерът, който наема ратаи, изпраща каруци да ги вземат. А грохотът бе започнал така скоро след полунощ, защото каруцарите искаха да стигнат до жилищата на ратаите към шест часа сутринта, да натоварят веднага покъщнината и да свършат с пренасянето за един ден.

Но никакъв загрижен фермер не изпрати каруца за семейството на Тес. Тес и майка й бяха само жени, а не редовни ратаи. Не бяха ги ангажирали никъде, затова те трябваше да наемат каруца на собствени разноски — нищо не им бе пратено даром.

Когато сутринта Тес погледна през прозореца, тя видя с облекчение, че каруцата е дошла и че въпреки ветровитото и мрачно време не вали. Дъжд по Благовещение беше бедствие, което преселващите се семейства не можеха да забравят: мокри мебели, мокри завивки, мокри дрехи — а с тях и поредица от болести.

Майка й, Лиза-Лу и Ейбръам също бяха будни, но по-малките деца бяха оставени да спят. Подредиха по-едрите мебели и от леглата и постелите образуваха кръгло гнездо, в което Джоана Дърбифийлд и малките деца щяха да изкарат пътешествието. Като свършиха с товаренето, трябваше да чакат доста време, докато докарат конете, които бяха разпрегнати. Най-сетне, към два часа, процесията потегли. Готварската тенджера се люлееше, окачена на ока, а мисис Дърбифийлд и семейството й седяха в колата. В скута си майката държеше часовника, за да не му се повреди механизмът от клатушкането. Каруцата се клатеше силно, а той тъжно отброяваше часовете. Докато излязат от селото, Тес и най-голямото момиче вървяха край колата.

Предишната вечер и сутринта те се бяха обадили на няколко съседи, за да се сбогуват, и сега някои от тях бяха дошли да ги изпратят. Всички им пожелаваха щастие, но дълбоко в сърцето си малцина от тях вярваха, че на такова семейство като Дърбифийлдовци щастието може да се усмихне, макар че те не бяха причинили зло никому, освен на самите себе си. Скоро каруцата потегли нагоре, вятърът се усили и стана по-хладно.

Беше 7 април и по пътя си Дърбифийлдови срещнаха множество други каруци. Семействата бяха насядали върху багажа, при товаренето на който селяните се придържаха към един неизменен принцип, така както пчелите се придържат към шестоъгълника. На централно място в каруцата се поставяше кухненският шкаф, който с лъскавите си дръжки, с отпечатъците от пръсти и с дълбоко наслоените белези на дълга употреба се издигаше важно-важно над опашките на конете като тържествен документ, който непременно трябва да се пренася с благоговение.