Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Детето съзнаваше колко важна е тази новина, но още не разбираше колко тъжна е тя. То стоеше и гледаше Тес с ококорени очи, все още изпълнено с гордост, че е съобщило такова важно нещо, но после, виждайки какво впечатление направи новината на Тес, запита:

— Тес, никога ли вече няма да можем да говорим с татко?

— Но нали татко беше само малко болен! — възкликна Тес в отчаяние.

В това време се показа Лиза-Лу.

— Той току-що се строполи и докторът, който беше дошъл за мама, каза, че нямало да го бъде, защото сърце то му било затлъстяло.

Да, Джон и Джоана Дърбифийлд си бяха разменили местата — умиращата беше извън опасност, а неразположеният беше мъртъв. На пръв поглед новината може би нямаше голямо значение, но не беше така. Животът на бащата беше необходим за семейството, той имаше стойност, напълно независима от неговите лични заслуги, каквито почти му липсваха. Старият Джон беше последният от тримата души, които пожизнено наемаха къщата и парцела. Отдавна собственикът на земята чакаше Джон Дърбифийлд да умре, защото за редовните му ратаи нямаше достатъчно жилища. Освен това селяните не обичаха пожизнените арендатори, защото както дребните собственици те се държаха независимо, затова, когато срокът на някоя аренда изтичаше, никога не го подновяваха.

Някога, когато д’Ърбървиловци са били измежду най-богатите в графството, по тяхна вина подобна жестока участ много пъти е сполетявала бедните хорица, каквито бяха сегашните Дърбифийлдовци. Така за всички хора по земята неизменно и неумолимо идват приливите и отливите.

Най-сетне дойде Благовещение и всички земеделци бяха обхванати от треската, която ги спохождаше всяка година на този ден. Това е денят, в който влизат в сила сключените на Сретение господне нови договори за работа извън родното село. Ратаите или „работните хора“ (както те са се наричали от незапомнени времена, преди новата дума „ратаи“ да бъде внесена отвън), които не искат да останат по старите места, тръгват към други ферми.

В този край всяка година все повече работници преминаваха от една ферма в друга. Когато майката на Тес беше дете, болшинството от работниците в Марлот си оставаха цял живот в една ферма — в същата ферма, в която бяха работили бащите и дедите им. Но напоследък желанието да се сменя мястото на работа беше станало всеобщо. В това младите семейства намираха удоволствие и вълнение, като се надяваха да извлекат известна полза. Фермата, която за едни беше Египет, на други отдалеч се струваше Обетована земя, а след като постояха известно време в нея, и за тях тя се превръщаше в Египет; затова те непрекъснато се местеха.

И все пак растящото преселение на селяните не се дължеше изключително на желанието им за разнообразие. Селското население намаляваше за сметка на града. Едно време наред със селскостопанските работници на село живееше и една по-интересна и по-образована класа, която явно превъзхождаше обикновения селянин — класата, към която принадлежаха бащата и майката на Тес. В нея влизаха дърводелецът, ковачът, обущарят, амбулантният търговец, както и някои други селяни, но не и ратаите. Всички тези хора притежаваха известна стабилност и установена цел в живота, защото те или бяха пожизнени арендатори като Джон Дърбифийлд, или дребни земевладелци. Но след като изтечеше срокът на дългосрочната аренда, собствениците на земята рядко даваха жилищата под наем на подобни наематели и ако нямаха належаща нужда от тях за ратаите си, обикновено ги събаряха. На онези жители на селото, които не обработваха непосредствено земята, се гледаше с неодобрение, а принудителното преселение на едни караше други, чието препитание зависеше от тях, на свой ред да напускат селото. Тези семейства, които едно време бяха гръбнакът на селото и пазители на селските традиции, трябваше да търсят убежище в по-големите градове. Всъщност процесът, който статистиците злополучно наричат „стремеж на селското население към големите градове“, не се различава от „стремежа“ на водата да тече нагоре, когато я помпат с машини.

По същия този начин в Марлот бяха разрушени много жилища и затова земевладелците имаха нужда от всякаква оцеляла къща, за да настанят своите ратаи. Още откакто в живота на Тес се случи онова събитие, което хвърли такава сянка върху него, на Дърбифийлдовци (на произхода им не обръщаха никакво внимание) мълчаливо гледаха като на семейство, което ще трябва да си отиде, като изтече срокът на арендата — дори и само в името на морала. И наистина членовете на семейството не можеха да бъдат пример на въздържание, трезвеност или целомъдрие. Бащата, а дори и майката понякога се бяха напивали, дечурлигата рядко ходеха на черква, а най-голямата дъщеря си беше създала странни връзки. Трябваше да се направи нещо, за да се запазят нравствените устои на селото. Затова на първото Благовещение, на което имаше възможност да се изселят Дърбифийлдовци, земевладелецът поиска жилището им, което бе доста широко, за да настани някакъв каруцар с голямо семейство, а вдовицата Джоана, дъщерите й Тес и Лиза-Лу, синът й Ейбръам и по-малките деца трябваше да си излязат.