Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Никой не обръщаше внимание на съседите си. Очите на всички бяха насочени към земята, към обърнатата почва, осветена от огньовете. Тес разбиваше буците и пееше глупави песнички, без да се надява, че Клер някога ще ги чуе, и дълго време не обърна никакво внимание на човека, който работеше най-близо до нея. Облечен в дълга платнена дреха, той копаеше на тяхната нива и тя предположи, че баща й го е пратил, за да помогне на работата. Тя го забеляза едва когато той, копаейки, се приближи до нея. Понякога пушекът ги разделяше, после свиваше в друга посока и те се виждаха един друг, а бяха невидими за останалите.

Тес не заговори своя помощник, той също не каза нищо. Тя си спомни само, че не го беше видяла на светло и си помисли, че не е от познатите й ратаи в Марлот, но това не я изненада, тъй като през последните години тя често и за дълго време бе отсъствувала от селото. Скоро той дойде така близо до нея, че вилата му заблестя силно като нейната. Когато тя отиде до огъня, за да хвърли купчина сухи бурени, той направи същото от другата му страна. Пламъкът лумна и тя видя лицето на д’Ърбървил.

Така неочаквано бе неговото появяване тук, така смешен бе в тази набрана платнена дреха, каквато сега носеха само най-старомодните ратаи, че въпреки отблъскващата гротеска, която той представляваше, Тес се вледени. Д’Ърбървил се изсмя тихо и продължително.

— Ако ми беше до шеги, щях да кажа: колко много прилича това на рая — закачливо каза той, накланяйки глава встрани.

— Какво казахте? — едва попита тя.

— Някой шегаджия би казал, че това съвсем прилича на рая. Ти си Ева, а аз съм твоят изкусител в образа на низше същество. Когато се бях увлякъл по богословието, много ми харесваше тази сцена от Милтън. В нея между другото се казва:

И така нататък. Мила, миличка Тес, казвам ти това само защото можеше съвсем несправедливо да си го мислиш или кажеш, тъй като имаш такова лошо мнение за мен.

— Никога не съм казвала, нито пък съм си мислила, че сте сатаната. Въобще не ми идват наум такива мисли за вас. Какво, да не би да сте дошли да копаете тук само заради мен?

— Напълно вярно. Исках само да те видя, нищо повече. А що се отнася до тая дреха, като идвах насам, я видях да виси, окачена за продан, и ми хрумна, че така няма да ме забележат. Дойдох да протестирам: ти не трябва да вършиш тая работа.

— Но мен ми е приятно — заради татко.

— А приключи ли с работата в оная ферма?

— Да.

— И какво ще правиш по-нататък? При милия си съпруг ли ще идеш?

Тя не можеше да понесе унизителното напомняне.

— О, не зная! — горчиво каза тя. — Аз нямам съпруг.

— Това е съвсем вярно — в онзи смисъл, който ти влагаш в думите си. Но ти имаш приятел и аз съм решил въпреки твоята воля да се погрижа за благополучието ти. Като си идеш в къщи, ще видиш какво съм ти изпратил.

— О, Алек! Иска ми се нищо да не ми подарявате! Не мога да приема нищо от вас! Не мога — това не е хубаво!

— Хубаво е! — самодоволно извика той. — Не мога да гледам жена, към която имам такива нежни чувства, да изпитва трудности, без да се опитам да й помогна.

— Но аз от нищо нямам нужда! Безпокои ме само, само… но това няма нищо общо с моя живот!

Тя се обърна и отчаяно взе пак да копае, а сълзите й закапаха по дръжката на вилата и по буците.

— Безпокои те съдбата на децата — на братчетата и сестричетата ти, нали? — продължи той. — Точно за тях си мислех.

Сърцето на Тес потрепна — той я беше засегнал на болното място. Беше отгатнал главната й грижа. Откакто се бе върнала в къщи, тя се беше изцяло посветила на децата.

— Ако майка ти не се съвземе, някой трябва да се погрижи за тях — защото баща ти не може да направи кой знае какво, нали?

— С моя помощ може! И трябва!

— И с моя.

— Не, сър!

— Колко глупава е цялата тая работа! — избухна д’Ърбървил. — Та какво? Той мисли, че сме от същия род и няма да има нищо против!

— Той не мисли така. Аз му казах истината.

— Още по-глупаво!

Ядосан, д’Ърбървил се отдръпна към плета, свали дългата си дреха, която така изменяше външността му, сви я на руло и я запрати в огъня, след това си отиде.

Тес не можеше да копае повече. Беше неспокойна, питаше се дали не е отишъл в бащиния й дом. Взе вилата и си тръгна.

На около двайсетина метра от къщи я пресрещна едно от сестричетата й.

— О, Теси, знаеш ли какво стана? Лиза-Лу плаче, в къщи има много хора, мама е много по-добре, но мислят, че татко е умрял!