Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Вълнението на Тес се изрази в ускореното й дишане, най-сетне тя каза:

— Как да съм сигурна, че ще направите всичко това? Ами ако промените решението си… тогава… ние пак… мама пак… ще бъде бездомна.

— О, не! Не! Ако е необходимо, аз писмено ще ви осигуря срещу такава евентуалност. Помисли си.

Тес поклати глава, но д’Ърбървил настоя. Тя рядко го беше виждала така решителен — не искаше да се примири с отказа й.

— Моля те само да кажеш на майка си — наблегна той. — Тя трябва да реши, а не ти. Още утре сутринта ще наредя да почистят и варосат къщата и да запалят огън, а до вечерта ще изсъхне, така че можете направо там да дойдете. Ще ви чакам, да знаеш!

Тес отново поклати глава, в сърцето й бушуваха противоречиви чувства. Не смееше да погледне д’Ърбървил.

— Знаеш, че съм длъжен да изкупя вината си — продължи той. — А освен това ти ме излекува и от тази моя религиозна мания. Така се радвам, че…

— По-добре да си бяхте запазили манията, тогава може би щяхте да спазвате нейните предписания!

— Така се радвам, че ми се удава възможност да ти се отплатя поне малко. Утре ще ви чакам заедно с майка ти и с целия ви багаж… А сега дай ми ръката си в знак на съгласие, мила, красива Тес!

Той произнесе последните думи шепнешком и протегна ръка през полуотворения прозорец. Поглеждайки го гневно, тя бързо спусна прозореца и притисна ръката му между рамката и каменната стена.

— Проклятие! Много си жестока! — извика той, издърпвайки ръката си. — Не, не! Сигурен съм, че не го направи нарочно. Да знаеш, че ще ви чакам, поне майка ти и децата.

— Аз няма да дойда, имам си достатъчно пари! — извика тя.

— Къде?

— При свекъра ми, ако му поискам.

— Ако му поискаш. Но ти няма да му поискаш, Тес — аз те познавам. Ти никога няма да му поискаш — по-скоро ще умреш от глад.

С тези думи Алек пришпори коня си. Точно на ъгъла на улицата той срещна човека с кофата боя, който го запита дали наистина е изоставил своите братя во Христе.

— Върви по дяволите! — извика му д’Ърбървил.

Тес дълго стоя там, до прозореца, после внезапно я обхвана възмущение от несправедливостта, извършена спрямо нея, и в очите й нахлуха горещи сълзи. Даже съпругът й, Ейнджъл Клер, беше постъпил с нея не по-малко жестоко, отколкото другите! Досега не се бе осмелявала да мисли така, но той наистина беше жесток. Никога в живота си — в това тя чистосърдечно можеше да се закълне, — никога не беше имала намерение да греши и въпреки това така тежко я наказваха! Каквито и да бяха греховете й, никога не беше грешила съзнателно, защо трябваше така безмилостно да я наказват?

Тя импулсивно взе първия лист хартия, който й попадна, и надраска следните редове:

Ах, защо постъпи с мен така чудовищно, Ейнджъл! Не го заслужавам! Дълго мислих за това и никога, никога не мога да ти простя! Знаеш, че не исках да ти сторя зло — защо трябваше ти да ми причиняваш зло? Ти си жесток, наистина си жесток. Ще се опитам да те забравя. От теб съм видяла само несправедливост.

Тя почака да мине пощаджията, догони го с писмото в ръка и отново мълчаливо застана до прозореца.

Все едно беше как му пише — грубо или нежно. Нима той ще отстъпи пред молбата й? Положението не се беше променило, не се бе случило нищо, което да го накара да измени становището си.

Смрачи се и светлината от огнището озари стаята. Двете по-големи деца бяха излезли с майка си. Четирите най-малки, на възраст от три и половина до единадесет години, всички облечени в черни роклички, бяха заобиколили огнището и си бъбреха по онези незначителни въпроси, които интересуват децата. Тес седна до тях, без да пали свещта.

— Това е последната вечер в родната ни къща — бързо каза тя. — Трябва да си помислим за това, нали?

Всички се умълчаха, на тази възраст децата са силно впечатлителни и те сега бяха готови да избухнат в плач при картината, която тя им нарисува, макар че през целия ден се бяха радвали, че ще отидат на ново място. Тес побърза да смени темата.

— Я ми попейте, милички!

— Какво да изпеем?

— Каквото и да е, все едно.

Те помълчаха за момент. Най-напред тишината бе нарушена от плаха, колеблива нота, подсили я второ гласче, после третото и четвъртото запяха в унисон песничката, която бяха научили в неделното училище:

И четирите пееха с флегматичното безразличие на хора, за които въпросът отдавна и окончателно е решен и по него не си струва повече да се мисли. Личицата им бяха напрегнати от усилието да произнесат правилно сричките. Очите им бяха вторачени в мъждеещия огън, а най-малкото проточваше гласчето си тогава, когато другите спираха за паузи.