Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— А нима семейната гробница не е наша собственост? — запита Джоана, завръщайки се от разузнаване около черквата и гробищата. — Разбира се, че е и точно там ще се настаним, докато ни намерят подслон във владенията на нашите прадеди. Хайде, Тес, Лиза, Ейбръам, помогнете ми! Дайте да направим гнездо за, дечурлигата, пък после отново ще тръгнем да поогледаме.

Тес безучастно започна да помага на майка си и след четвърт час старото легло с дървени колони беше сглобено под северната стена на черквата — под крилото на името на д’Ърбървиловци, под което лежеше огромната гробница. Над леглото имаше красив многоцветен прозорец, рисуван още през петнадесети век. Той се наричаше „Прозорецът на д’Ърбървиловци“ и в горната му част можеха да се различат рицарски емблеми, подобни на онези върху стария печат и лъжицата на Дърбифийлдовци.

Джоана дръпна пердетата около леглото, превръщайки го по този начин в чудесна палатка, и нагласи в него малките дечурлига.

— В краен случай за една нощ и ние можем да преспим в него — каза тя. — Все пак да се опитаме да намерим някакво помещение, пък и нещо за хапване за децата. О, Тес, защо ли ти трябваше да си играеш да се жениш за джентълмени, щом пак сме си на това дередже!

Придружена от Лиза-Лу и от момчето, тя пак тръгна нагоре, по тясната пътечка, която водеше от черквата към градчето. Веднага щом излязоха на улицата, погледът им попадна на един ездач, който се оглеждаше нагоре-надолу.

— А! Точно вас търсех! — каза той и се приближи. — Цялото семейство се е събрало на историческото място!

Това беше Алек д’Ърбървил.

— Къде е Тес? — запита той.

Джоана не изпитваше никакви лични симпатии към Алек. Тя разсеяно посочи към черквата и продължи пътя си, а д’Ърбървил й каза, че отново щял да ги потърси, ако не успеят да намерят убежище — току-що бил узнал за това. Когато отминаха, д’Ърбървил откара коня си до хана и скоро се зададе оттам пеша.

Междувременно Тес, която бе останала при леглото с децата, побърбори с тях, после, виждайки, че няма какво повече да им помогне поне за сега, тръгна да се разхожда из черковния двор, над който вече се спускаха нощните сенки. Портата на черквата не беше заключена и тя влезе вътре за пръв път в живота си.

Около прозореца, под който бяха разположили леглото, се намираха семейните гробници, датите им бяха от няколко различни столетия. Те бяха скромни, приличаха на черковни олтари и бяха обградени с каменни балдахини. Резбата по тях се беше разчупила и изтъркала, медните украшения бяха изпадали от гнездата си и следите им приличаха на отпечатъци на птичи стъпки по песъчлив бряг. Много пъти досега й бяха напомняли за упадъка на нейния род, но тези останки от едновремешното величие сякаш най-ясно свидетелствуваха за това.

Тя се приближи до един тъмен камък, върху който бяха изсечени думите:

Ostium sepulchri antiquae familiae d’Urberville 23 23 Костница на древния род д’Ърбървил (лат.). — Б.пр. .

В своите познания по църковнолатински Тес не можеше да съперничи на някой кардинал, но тя разбра, че това е входът към семейната гробница и че зад тази врата лежат прадедите й, високопоставените рицари, които баща й възпяваше, когато си пийнеше.

Тя замислено се обърна да си тръгне и мина покрай един стар гроб във формата на олтар — най-стария от всички, — над който стоеше наведена фигура. В мрачината тя не я беше забелязала преди и едва ли би я забелязала сега, ако не й се беше сторило, че статуята помръдва. Тя се приближи до нея и внезапно разбра, че това е жив човек. Мисълта, че не е била тук сама, така силно я потресе, че едва не изгуби съзнание, когато във фигурата разпозна Алек д’Ърбървил.

Той скочи от мраморната плоча и задържа Тес да не падне.

— Видях те да влизаш — усмихнато каза той — и се качих тук, за да не смущавам мислите ти. Семейна среща със старците, които почиват под нас, така ли? Слушай!

Той тежко затропа с петата си по пода и отдолу се чу глухо ехо.

— Положително това ги постресна! — продължи той. — А ти си помисли, че аз съм някакво каменно претворение на някой от тях. Но не! Времената сега са други. Малкият пръст на фалшивия д’Ърбървил може да направи за теб повече, отколкото цялата династия на истинските д’Ърбървиловци, които лежат под краката ни… Само ми заповядай! Какво да направя?

— Вървете си! — промълви тя.

— Добре, ще си ида, ще потърся майка ти — вежливо каза той. Но минавайки край нея, й прошепна: — Помни, че ще дойде време, когато ще се държиш по-любезно с мен.