Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тя не можеше да преглъща залъците си. Устните й пресъхнаха и за малко щеше да се задави. Гласовете и смехът на работниците, които ядяха и пиеха под купата, сякаш долитаха отнякъде много далеч.

— Колко сте жесток с мене! — каза тя. — Как… как можете да говорите така, ако наистина ме обичате — поне малко.

— Вярно, вярно! — отвърна той, трепвайки. — Не съм дошъл да укорявам теб заради моите постъпки. Дойдох да ти кажа, Тес, че не ми харесва да работиш така, специално за теб дойдох. Казваш, че имаш съпруг и че тоя съпруг не съм аз. Да речем, че имаш. Но аз никога не съм го виждал, не ми казваш името му. Въобще той изглежда като някакво митическо същество. Както и да е, даже и да си омъжена, струва ми се, че аз съм ти по-близък от него. Аз поне се опитвам да те измъкна от затрудненията, а той и това не прави, господ да благослови невидимия! Спомням си думите на суровия пророк Осия, които четох по едно време. Знаеш ли ги, Тес? „Тя ще се завтече след любовниците си, но няма да ги стигне, ще ги потърси, но няма да ги намери, тогава ще рече: Ще отида и ще се върна при първия си мъж. Защото ми беше по-добре тогава, отколкото сега.“ Тес, двуколката ми чака в подножието на хълма и… и… моя мила, а не негова!… Другото ти е известно.

Докато той говореше, лицето й пламна, но тя не му отговори.

— Ти си виновна за моето отстъпничество — продължи той, като протегна ръка да я хване през кръста, — затова си длъжна да споделиш съдбата ми и да зарежеш веднаж завинаги онова магаре, което наричаш свой съпруг.

В скута й лежеше една от кожените ръкавици, които бе свалила, за да се нахрани, и без никакво предупреждение тя замахна и яростно го удари през лицето. Ръкавицата бе дебела и тежка като ръкавица на войн и ударът попадна точно върху устата му. Нейните облечени в ризници прадеди неведнаж са нанасяли такива удари и въображението би могло да види в тази постъпка на Тес връщане към миналото. Разярен, Алек отскочи от снопите. Алена струйка се появи на устните му и след миг кръвта закапа по сламата. Но той скоро се овладя, спокойно извади носната си кърпа и затисна окървавените си устни.

Тя също бе скочила, но отново седна.

— А сега накажете ме! — промълви тя и го погледна с беззащитното предизвикателство на врабче, което очаква да му извият врата. — Удряйте ме, пребийте ме. Не се страхувайте от хората под купата. Няма да викам. Веднаж жертва — цял живот жертва… такъв е законът.

— О, не, Тес — меко каза той. — Мога да бъда снизходителен към теб, но ти си съвсем несправедлива към мен и забравяш, че щях да се оженя за теб, ако не ме бе лишила от тази възможност. Не те ли помолих да ми станеш жена? Кажи!

— Да.

— А ти не можеш. Но едно запомни! — Гласът му стана дрезгав. Обзе го гняв, като си спомни как искрено я бе помолил да му стане жена и как му се отплащаше тя сега. Той отиде до нея и я сграбчи за раменете така, че тя потръпна. — Помни, важна госпожице, че веднаж ти бях господар и пак ще ти бъда господар. Няма да принадлежиш никому, само на мен.

Вършачите под купата се размърдаха.

— Стига сме се разправяли — каза той и я пусна. — Сега ще те оставя и ще дойда за отговор следобед. Ти още не ме познаваш, но аз добре те познавам!

Тя мълчеше и стоеше като зашеметена. Д’Ърбървил прекоси снопите и слезе по стълбата. Работниците станаха и се протегнаха, натежали от изпитата бира. Пак тръгна вършачката, отново зашумя сламата, а Тес, движейки се като насън, се върна на мястото си при бучащия барабан и започна да развързва безкрайния поток от снопи.

Следобед фермерът обяви, че купата трябвало да бъде привършена същата нощ — имало луна и се виждало, а освен това човекът с машината на следващия ден бил ангажиран в друга ферма. Свистенето, бръмченето и шумът продължиха, без да спрат нито за миг.

Беше около три часът, когато Тес успя да вдигне очи и да погледне наоколо. Тя никак не се изненада, че Алек д’Ърбървил се е върнал и стои до оградата при портата. Той видя, че тя е вдигнала поглед от снопите, учтиво махна с ръка и й изпрати въздушна целувка. С това искаше да покаже, че е забравил за инцидента. Тес сведе глава и упорито се стараеше да не поглежда към него.

Денят се влачеше бавно. Купата пшеница се смъкна, купата слама растеше все по-високо, а чувалите зърно бяха извозени. В шест часа купата пшеница не бе по-висока от човешки бой, но още неовършаните снопи изглеждаха безброй много, макар че ненаситната вършачка бе погълнала огромно количество от тях, повечето бяха минали през здравите ръце на Тес. А гигантската купа слама, от която сутринта нямаше и помен, изглеждаше като изпражнения на същото бръмчащо и лакомо червено чудовище. В края на намръщения ден слънцето сърдито се появи на запад — по-добър залез март не можеше да предложи — и бакърена светлина заля уморените потни лица на вършачките и развяващите се дрехи на жените, които лепнеха по телата им като бледи пламъци.