Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тес продължи скромния си обяд — дебело колаче, което си бе донесла от къщи. В това време останалите работници удобно се бяха разположили върху пръснатата слама под купата.

— Както виждаш, пак дойдох — каза д’Ърбървил.

— Защо ме измъчвате така? — извика тя с укор, който се излъчваше от цялото й същество.

— Мъча те! По-скоро трябва да те питам защо ти ме мъчиш!

— Но аз съвсем не ви мъча.

— Така ли? Грешиш, мъчиш ме. Преследваш ме. Същите тези очи, които ме погледнаха преди малко с такъв горчив упрек, ден и нощ са пред мен. Тес, откакто ми каза за нашето дете, всичките ми устремени към небето чувства внезапно се отклониха към теб, сякаш се отприщи бент, и те рукнаха в ново корито, а коритото на религията пресъхна — и това направи ти!

Тя мълчеше втренчена. После запита:

— Как, окончателно ли се отказахте от проповедите?

Покрай Ейнджъл Клер тя също бе станала неверующа и презираше изблиците на религиозен ентусиазъм, но като всяка жена се поизплаши.

Д’Ърбървил продължи с престорена суровост:

— Окончателно. От деня, в който трябваше да говоря пред пияниците на панаира в Кастърбридж, сложих край на всичките си ангажименти. Само един господ знае какво мислят за мен братята. Ха, ха! Братята! Без съмнение се молят за мен, плачат за мен, защото всъщност те не са лоши хора. Но мен какво ме е грижа? Как мога да продължавам дело, в което вече не вярвам! Та това ще бъде най-гнусно лицемерие! Сред тях бих играл ролята на Химен и Александър, които са били изпратени на сатаната, за да се научат да не богохулствуват. О, как си отмъсти! Срещнах те невинна и те озлочестих. Четири години по-късно ти ме срещаш ентусиазиран християнин и започваш да ми влияеш — може би да ме водиш към гибел! Но, Тес — братовчедке, както те наричах по-рано, не обръщай внимание на приказките ми! Няма защо да си така ужасно загрижена. Разбира се, че не си виновна за това, че си запазила красивото си лице и прекрасната си фигура. Видях те на купата, преди да ме забележиш. Тази тясна роба подчертава фигурата ти, а шапчицата… вие, селските момичета, по-добре да не носите такива шапчици, ако искате да не изпадате в опасност.

Той млъкна, разглеждайки я няколко мига, после се засмя цинично и продължи:

— Сигурен съм, че ако ергенът-апостол, за чийто представител се мислех, е бил изкушаван от такова красиво лице, също като мене е щял да забрави дълга си.

Тес се опита да възрази, но последните му думи я бяха лишили от способността да се изразява гладко и той продължи, сякаш не я беше чул:

— В края на краищата раят, който ти можеш да предложиш на човека, не е по-лош от всякакъв друг рай. Но да поговорим сериозно, Тес. — Д’Ърбървил стана и се приближи до нея, като се облегна с лакът върху снопите. — От миналия път насам непрекъснато мисля върху това, което ти ми каза, че той е казвал. Дойдох до заключението, че в тези стари изтъркани заповеди липсва здрав разум. Не мога да си представя как съм могъл да се заразя от ентусиазма на бедния пастор Клер и с такъв жар да се захвана за делото, че да надмина дори самия него. Колкото за това, което ми каза последния път по думите на твоя чуден съпруг — още не знам името му — за някаква си там етическа система без никакви догми, това не е работа за моя ум.

— Но вие поне можете да изповядвате религията на любовта, добротата и чистотата, без да се придържате към някакви догми, както ги нарекохте.

— О, не! Не съм такъв човек. Ако няма кой да ми каже „направи това и след смъртта за теб ще бъде добре, направи онова и ще бъде лошо“, не мога да се запаля. По дяволите, нямам намерение да поемам отговорност за делата и страстите си, щом няма пред кого да отговарям. И ако бях на твое място, скъпа, щях да постъпя по същия начин.

Тя се опита да спори и да му обясни, че с ограничения си ум смесва Теологията с морала, които в първите дни от съществуването на човечеството са били две съвсем отделни понятия. Но благодарение на сдържаността на Ейнджъл Клер, на нейната пълна липса на опит и на това, че по-скоро живееше с емоции, отколкото с разсъдък, тя не можа да му докаже нищо.

— Ех, няма значение — каза той. — Аз пак съм тук, любов моя, както по-рано!

— Не, никога вече не може да бъде както тогава… сега е съвсем друго — умолително каза тя. — Никога не съм ви обичала. О, защо не останахте при вашата вяра, ако наистина загубата й ви кара да ми говорите така.

— Защото ти, моя красавице, я изби от главата ми и ти ще носиш вината за това. Съпругът ти никога не е подозирал, че собствените му думи ще се обърнат срещу самия него. Ха, ха, и все така страшно се радвам, че ти ме направи вероотстъпник. Тес, обичам те повече от всякога, но и те съжалявам. Макар и нищо да не казваш, виждам, че не живееш добре — човекът, който е длъжен да се грижи за теб, те е изоставил.