Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Изведнаж той промени тона си:

— Една целувка, Теси… само една. Заради старото ни приятелство…

— Аз съм беззащитна, Алек. Честта на един добър човек лежи в ръцете ми… помислете… засрамете се!

— Ами! Но да, да, вярно!

Той стисна устни, възмутен от собствената си слабост. В очите му угаснаха и вярата в любовта, и вярата в религията. Следите от старите му страсти, застинали по лицето му след неговото покръстване, сега се пробудиха, сякаш възкръснаха. Той си тръгна нерешително.

Макар д’Ърбървил да бе заявил, че нарушавайки обещанието, той само отстъпва от вярата си, думите на Тес — ехо от идеите на Ейнджъл Клер — му бяха направили дълбоко впечатление и след като се раздели с нея, той все още беше под тяхното влияние. Вървеше мълчаливо, сякаш силите му бяха парализирани от една мисъл, която досега не му бе идвала наум — че положението му е непоносимо. Разумът му не бе взел никакво участие в неговото неочаквано покръстване, което вероятно е било само каприз на лекомисления младеж, жадуващ за нови преживявания и временно потиснат от смъртта на майка си.

Капките логика, които Тес вля в морето на неговия ентусиазъм, го смразиха. В главата му се въртяха отчетливите й фрази и той си каза: „Този умник никога не е подозирал, че разкривайки тези истини на Тес, той всъщност проправя пътя ми към нея!“

Във фермата във Флинткоум-Еш вършеят последните кръстци пшеница. Мартенското утро е съвсем безцветно, нищо не показва от коя страна изгрява слънцето. На фона на сивата светлина се издига трапецовидна купа, самотна, умита и избеляла от зимните валежи.

Когато Из Хюет и Тес стигнаха на нивата, само леко шумолене показваше, че други ги бяха преварили. Просветля и върху купата се откроиха силуетите на двама мъже. Те енергично „свличаха“ купата, т.е. сваляха от нея сламата, преди да почнат да хвърлят долу снопите. В същото време Из и Тес, заедно с другите работнички в светлокафяви роби, чакаха и трепереха от студ. Фермерът Гроби бе наредил да дойдат толкова рано, за да могат да свършат с вършитбата още същия ден. До самата купа личаха неясните очертания на някакво червено чудовище, на което жените щяха да слугуват — дървено съоръжение с каиши и колела — вършачката, която деспотично подлага на изпитание издръжливостта на мускулите и нервите.

Малко встрани се вижда друг неясен предмет — черен на цвят, който сдържано свисти, сякаш за да покаже скритата си сила. До един ясен се издига висок комин и топлината, която лъха оттам, дори в оскъдната светлина показва, че това е парна машина, на която предстои да бъде движеща сила на този малък свят. До машината, сред купчина въглища, стои тъмна, висока и неподвижна фигура, потънала в сажди и в някакъв транс. Това е машинистът. Ако се съди по държането му, вида и цвета на дрехите му, човек би го взел за същество от ада, заблудило се в тази чужда нему прозрачна и бездимна област на жълто зърно и безцветна почва само за да изуми и смути местните обитатели.

Той беше такъв, какъвто изглеждаше. Работеше със земеделците, но оставаше вън от техния свят. Жителите на полето служеха на растенията, времето, мраза и слънцето, а той служеше на огъня и дима. С машината си той пътуваше от ферма на ферма, от графство в графство, защото в тази част на Уесекс парната вършачка още водеше скитнически живот. Говореше със странен северняшки акцент, винаги бе вглъбен в себе си и не снемаше поглед от желязната машина, нито обръщаше внимание на околния пейзаж. С местните жители общуваше само доколкото изискваше работата му, сякаш от древни времена съдбата го бе заставила против волята му да скита по тези места в служба на господаря си Плутон. Дългият ремък, който съединяваше колелото на неговата машина с червената вършачка до купата, бе единствената брънка, която го свързваше със земеделието.

Докато сваляха сламата от снопите, той стоеше апатично до своя подвижен горещ и черен източник на енергия, около който утринният въздух вибрираше. Не взимаше никакво участие в подготвителните работи. Въглищата бяха разпалени, парата беше под високо налягане и само за миг той можеше да накара дългия ремък да се завърти с шеметна бързина. Беше му все едно какво има край машината — пшеница, слама или хаос. Ако някой празноскитащ го запиташе какъв е, той отговаряше кратко: „Машинист.“

Докато „свлекат“ купата, стана съвсем светло. Мъжете знаеха местата си, жените се качиха на върха и работата започна. Фермерът Гроби, или както всички му викаха „той“, бе пристигнал малко преди това и по негово нареждане Тес застана на площадката на машината, до работника, който захранваше вършачката. Тя трябваше да развързва снопите, които Из Хюет ще й подава от купата. Подавачът поемаше развързания сноп от нея и го разстилаше по въртящия се барабан, който незабавно овършаваше всичкото зърно.